Глава 2

2. Подслушване

Превод: zara
Редакция: Prophecy_girL

Гласовете бяха тихи и идваха отблизо, и, макар че чак сега започвах да ги чувам, те очевидно бяха по средата на разговора си.
- Страх ме е, че ще й дойде прекалено много. – каза единия. Гласът бе мек, ала дълбок, мъжки. – Прекалено много за всекиго. Такова насилие! – в тона му се долавяше възмущение.
- Тя изпищя само веднъж. – отвърна му по – висок, тънък и очевидно женски глас, ликуващо, сякаш печелеше словесната схватка.
- Знам. – призна мъжът. – Много е силна. Другите са се травмирали много повече, макар и да не са преживявали толкова много.
- Сигурна съм, че ще се оправи, както вече ти казах.
- Може би си сбъркала Призванието си. – чу се остра нотка в гласа на мъжа. Сарказъм, припомни паметта. Може би е трябвало да станеш Лечител, като мен.
Жената издаде някакъв звук, който издаваше забавлението й. Смях.
- Съмнявам се. Ние, Търсачите, предпочитаме диагнозата да е поставена под малко по – различна форма.
Тялото ми знаеше тази дума, „Търсач”. Тръпка на страх пробяга надолу по гръбначния ми стълб. Остатъчна реакция. Разбира се, аз нямах никаква причина да се боя от Търсачите.
- Понякога се чудя дали малкото останала човечност във вас е способна да докосне хората от вашата професия. – промърмори мъжът, а гласът му беше пропит с раздразнение. – Насилието е част от избора ви на живот. Не остава ли достатъчна част от човешкото ви тяло, за да допринесе чувството на задоволство при такъв ужас?
Бях удивена от обвинението му, от тона му. Този разговор приличаше повече на… спор. Нещо, с което моят гостоприемник бе свикнал, но самата аз още не бях изпитала.
Жената се защити.
- Ние не избираме насилието. Изправяме се лице в лице с него, когато ни се налага. И е хубаво нещо за останалите като вас, че някои от нас са достатъчно силни, за да се справят с неприятностите. Вашият мир ще бъде нарушен без нашата работа.
- Едно време. Призванието ви скоро ще бъде остаряло и неужно, поне така смятам.
- Грешката на това твърдение лежи ей там.
- Едно човешко момиче, само и беззащитно! Да, голяма заплаха за мира ни!
Жената издиша шумно. Въздишка.
- Но откъде идва тя? Как се появи в средата на Чикаго, един отдавна обитаем град, на стотици мили далеч от всякаква бунтовническа активност? Дали е успяла да направи това сама?
Тя изброи всички въпроси, изглежда, без да очаква отговор, сякаш вече ги беше задавала много пъти.
- Това твой проблем, не мой. – отвърна мъжът. – Моята работа е да помогна на тази душа да се приспособи към новия си гостоприемник без ненужната болка или травми. А ти си тук, за да пречиш на работата ми.
Тъй като все още изплувах към повърхността, адаптирайки се към този нов свят на сетива и чувства, чак сега разбрах, че аз съм предмета на разговора. Аз бях душата, за която те говореха. Това беше ново значение на думата, която бе означавала много други неща за тялото ми. На всяка планета, ние приемахме различни имена. Душа. Предполагам, че беше подходящо описание. Невидимата сила, която управлява тялото.
- Отговорите ти на моите въпроси са от точно толкова голяма важност, както са и отговорностите ти към душата.
- Това спорно твърдение.
Чу се звук на движение, и изведнъж гласът и се снижи до шепот.
- Кога ще стане адекватна? Упойката би трябвало да преминава вече.
- Когато е готова. Остави я намира. Тя заслужава да се справи със ситуацията по начина, който намери за най – удобен и подходящ. Представи си шока, в който ще изпадне, когато се събуди в тялото на бунтовник, който е бил убит при опит за бягство! Никой не трябва да преживява това в мирно време! – тъй като емоциите му взеха превес, гласът му се извиси.
- Тя е силна. – тонът на жената сега беше успокояващ. – Виждаш ли колко добре се справи с първият спомен, най – лошият? Каквото и да е очаквала, поне се справи с това.
- Защо трябва да е необходимо това? – промърмори мъжът, но изглежда не очакваше отговор.
- Aко има начин да получим информацията, от която се нуждаем ...
- Нуждаем е думата, която ти използваш. Аз бих избрал – искаме ...
- Тогава някой трябва да се захване с неприятната задача. – жената продължи
изречението си сякаш мъжът изобще не я бешее прекъснал. – И си мисля, от всичко, което знам за нея, че би приела предизвикателството ако бяхме имали възможностт да я помолим. Как я наричаш?
Дълго време мъжът не отговори. Жената чакаше.
- Уандърър*. – най-накрая с нежелание й отговори той.
- Отива й. – каза женският глас. – Нямам никакви официални данни, но тя трябва
да е една от малкото, ако не и единствената, която е пътешествала толкова надалеч. Да, Уандърър и отива докато не си избере друго име.
Мъжът не каза нищо.
- Разбира се, тя може да приеме името на гостоприемника... Не открихме
сътветствие при регистрираните пръстови отпечатъци или при сканираните зеници на очите. Не мога да ти кажа какво й е името.
- Тя няма да приеме човешкото име. – промърмори мъжът.
Жената му отговори помирително.
- Всеки намира утеха по свой си начин.
- Тя ще се нуждае от повече утеха от другите и то благодарение на начина
ти на „търсене”.
Чуха се силни звуци – отсечени стъпки по пода. Когато жената отново проговори гласът й се идваше от другия край на стаята.
- Ти щеше да действаш неправилно в първите дни на окупацията. – му каза тя.
- Може би ти действаш неправилно по време на мир.
Жената се засмя, но звукът беше фалшив – нямаше истинска веселост в него. Изглежда усетът ми беше добре пригоден към правилните заключения за истинското значение на интонацията.
- Ти нямаш ясна представа какво изисква моята професия. Часове, прекарани прегърбена над файлове и карти. Най вече работа на бюро. Не се сблъсквам много често, както явно си мислиш ти, с конфликти и насилие.
- Преди десет дни беше въоръжена с смайващи оръжия, преследвайки това тяло.
- Уверявам те, че изключението не е правило. Не забравяй, че оръжията, които
толкова те отвращават, се насочват към вас, когато Търсачите не са били достатъчно бдителни. Хората с радост ни убиват, когато им се предостави тази възможност. Тези, чиито живот се е сблъскал с тази враждебност, ни смятат за герои.
- Говориш така, сякаш бушува война.
- За оцелелите от човешката раса е така.
Тези думи прозвучаха много силно в ушите ми. Тялото ми реагира на тях; почуствах как се задъхвам, чух ускоряването на сърдечния ми ритъм. Отстрани на леглото, на което лежах, една машина регистрира увеличението с приглушено пиукане. Лечителят и Търсачът бяха твърде ангажирани в разговора, за да забележат.
- Но война, която дори те осъзнават, че е отдавна загубена. Те са превъзхождани с
колко? Милион към едно? Предполагам, че ти ще знаеш точната бройка.
- Смятаме, че шансовете са на наша страна – призна тя неохотно.
След тази информация, Лечителят изглежда беше съгласен да спре спора по този въпрос. За момент настана тишина.
Използвах това време, за да преценя ситуацията, в която се намирах. Много от нещата ми бяха ясни.
Намирах се в здравно отделение, възстановявайки се от необичайно тежко нараняване. Бях сигурна, че тялото, което беше моят гостоприемник, е било напълно излекувано преди да ми бъде определено. Ако бе повредено, то отдавна щеше да бъде ликвидирано.
Обмислих противоположните мнения на Лечителя и на Търсача. И според информацията, която ми беше дадена, преди да взема решението да дойда тук, Лечителят беше прав в предположенията си. Военните действия с шепата останали хора почти бяха свършили. Планетата наречена Земя, беше толкова мирна и спокойна, погледната от космоса, примамливо зелена и синя, обвита в невинни бяли облаци. Точно по начина по който беше и душата, пълна хармония.
Устен спор между Лечител и Търсач не беше нещо присъщо. Беше странно агресивно за нашият вид. Накара ме да се чудя. Възможно ли беше да са истина слуховете, които преминаваха като вълни през мислите на... на...

Вниманието ми беше отвлечено докато се опитвах да се сетя как се наричаха предишните ни гостоприемници. Ние имахме име, знаех го. Но откъсната от тялото му сега не можех да се сетя за думата. Използвахме много по-опростен език от този, едно мисловно общуване, което ни свързваше всички заедно в един велик ум. Необходимо удобство, когато някой биваше положен завинаги във влажната черна земя.
Можех да опиша този биологичен вид на новият ми човешки език. Ние живеехме на дъното на огромен океан, който покриваше цялата ни планета – планета, която имаше име, но сега също бе забравено. Всеки един от нас имаше по сто ръце и на всяка ръка по хиляда очи, така че със свързаните ни мисли нямаше гледка в обширните води, която да пропуснем. Нямаше потребност от звуци, така че нямаше начин и да ги чуем. Ние усещахме водата и с нашия начин на общуване си казвахме всичко, което беше необходимо да знаем. Ние усещахме слънчевите лъчи, идващи от толкова много левги над водата, и превръщахме вкуса им в храната, от която се нуждаем.
Можех да ни опиша, но не можех да си спомня как се наричахме. Тъгувах по изгубеното знание и след това върнах мислите си към това което бях подслушала.
Душите, по правило, говорят само истината. Търсачите, разбира се, отговаряха на изисванията на своята професия, но между души нямаше нужда от лъжи. Благодарение на мисловния начин на общуване при последните ни гостоприемници щеше да е невъзможно да излъжем, дори да искахме. Колкото и закотвени да бяхме обаче, ние си разказвахме истории, за да разсеем скуката. Разказването на истории беше най-почитаният от всички таланти, защото всички печелеха от него. Понякога действителните факти бяка толкова старателно разбъркани с измислените, въпреки че никакви лъже не се казваха, че беше трудно да си спомня кое беше истина.
Когато мислехме за новата планета – Земя, толкова суха, толкова разнообразна и изпълнена с огромно количество агресивни и вредни жители, ние едва успявахме да си ги представим – ужасът понякога беше засенчен от въудушевлението ни. Различни истории бързо възникваха за новият вълнуващ предмет на разговор. Войните – войни! нашият вид да трябва да се сражава! – първо бяха докладвани точно, след това бяха разкрасявани и доизмисляни. И когато историите си противоречаха с официалната информация, аз естествено вярвах на първите.
Но имаше слухове за това: за човешки гостоприемници, толкова силни, че душите бяха принудени да ги напуснат. Гостоприемници, чиито умове не можеха да бъдат напълно подтиснати. Души, който приемаха личността на тялото, а не обратното. Истории. Откачени слухове. Лудост.
Но това изглежда беше обвинението на Лечителя...
Пренебрегнах тази мисъл. По вероятното значение на неговата критика да беше отвращението, което повечето от нас чуствахме към професията на Търсачите. Кой би избрал живот на конфликт и преследване? Кой би харесвал да издирва негостоприемни тела и да ги залавя? Кой би бил достатъчно силен да се изправи пред насилието на този биологичен вид, пред враждебните хора, които убиваха с такава лекота, толкова безразсъдно? Тук, на тази планета, Търсачите на практика бяха станали... полиция – новият мозък ми достави терминът за непознатото понятие. Разпространено е вярването, че само най-нецивилизованите души , най-малко развитите, по-нисшите от нас ще изберат да бъдат пазители.
От друга страна, на Земята Търсачите бяха придобили един нов статут. Никога преди окупация не беше протичала токова погрешно. Никога преди не е бил пожертван животът на толкова много души. Търсачите бяха като мощен щит и душите от нашия свят им бяха тройно задължени: за сигурността, която те бяха създали от хаоса, за риска от сигурна смърт, на който се излагаха всеки ден и за новите тела, които те продължаваха да доставят.
Сега когато опасността беше почти отминала, благодарността бързо се изпаряваше. И поне за Търсача в стаята промяната не беше приятна. Бе лесно да си представя въпроса, който би ми задала. Въпреки, че Лечителя се опитваше да ми спечели малко време, за да мога да свикна с новото тяло, знаех че ще направя всичко, за да помогна на Търсача. Доброто гражданско поведение беше типично за всяка душа.
Така че си поех дълбоко дъх, за да се подготвя. Мониторът отчете движението. Знаех, че се бавя умишлено. Мразех да го призная, но ме беше страх. За да стигна до информацията от която тя се нуждаеше, трябваше да проуча жестоките спомени,
които ме бяха накарали да крещя от ужас. И още повече ме беше страх от гласа, който бях чула толкова ясно в главата си. Но тя беше тиха сега, точно както трябваше да бъде. Тя също не беше нищо повече от един спомен.
Не трябваше да се страхувам. В крайна сметка сега ме наричаха Уандърър. И си бях заслужила това име.
Като си поех още един дълбок дъх, аз се потопих в спомените, които толкова ме плашеха, посрещнах ги с вдигната глава и стиснати зъби.
Можех да прескоча направо към края – спомените сега не ме смазаха. Мръщейки се и опитвайки се да не чувствам, на бърза скорост отново пробягах през тъмнината. Всичко свърши бързо.
Веднъж след като преминах през бариерата не беше трудно да се потопя в по-малко тревожни спомени и места, търсейки информацията, която исках. Видях как беше дошла до този студен град, пътувайки с открадната кола, която беше избрала заради безличният й външен вид. Беше вървяла през тъмните улици на Чикаго, треперейки под палтото си.
Тя провеждаше собствено търсене. Тук имаше и други като нея или поне тя така се надяваше. Един по точно. Приятел... не, семейство. Не сестра... братовчедка.
Думите идваха все по-бавно и по-бавно и отначало не разбрах защо. Беше ли това забравен спомен? Загубен от почти преживяната смърт? Бях ли все още в безсъзнание? Мъчех се да мисля ясно. Усещането беше непознато. Беше ли тялото ми все още упоено? Чуствах се достатъчно будна, но мозъкът ми работеше неуспешно за отговорите, които исках.
Опитах друг начин на търсене, надявайки се на по-ясни отговори. Каква беше целта й? Тя би намерила... Шарън – улових името – те ще...
Ударих на камък.
Всичко беше празно, нямаше нищо. Опитах се да заобиколя, но не намирах края на празнотата. Сякаш информацията, която търсех беше изтрита.
Като че ли мозъкът беше повреден.
Гореща и неудържима ярост премина през мен. Възклиикнах от изненада на неочакваното усещане. Бях чувала за емоционалната нестабилност на човешките тела, но това беше отвъд всичките ми очаквания. При осем пълни живота никога не бях изпитвала емоция с такава сила.
Чуствах кръвта да пулсира на шията ми, тупкайки в ушите ми. Ръцете ми се свиха в юмруци.
Машините до мен отчетоха засиленото ми сърцебиене. Имаше съответна реакция в стаята: острото потропване от обувките на пазителя когато ме приближи и по-тихо провлачване, очевидно от обувките на лечителя.
- Добре дошла на Земята, Уандърър. – каза женският глас.

Уандърър* (wanderer) в прякото си значение означава „скитница”. Използвано е това име, тъй като душата е имала много различни животи, тоест, преминавала е почти непрекъснато от една планета на друга.