Глава 3

3. Противопоставяне

Превод: Prophecy_girL

- Тя няма да разпознае новото си име. – промърмори Лечителят.
Ново усещане ме разсея. Нещо приятно, промяна във въздуха, както Търсача стоеше до леглото ми. Мирис, осъзнах аз. Нещо различно от задушевната и стерилна стая. Парфюм, каза ми новият ми ум. Ухаещ на свежи цветя.
- Можеш ли да ме чуеш? – прекъсна Търсача моето проучване. – В съзнание ли си?
- Не бързай. – напомни ми Лечителя с по – мек и нежен глас, отколкото този, който бях чула преди.
Не отворих очи. Не исках да се разсейвам. Умът ми ми подаде думите, от които се нуждаех и тонът, който би предал това, което исках да кажа.
- Поставена ли съм в повреден гостоприeмник само за да ти дам информацията, от която се нуждаеш, Търсачо?
Чух изненадано ахване и нещо меко докосна кожата ми, хващайки ръката ми.
- Разбира се, че не, Уандърър. – каза мъжът успокоително. – Дори и един Търсач си има граници.
Търсачът отново ахна. Изсъска, поправи ме паметта ми.
- Тогава защо този ум не функционира правилно?
Последва мълчание.
- Тестовете показаха идеални резултати. – каза Търсача. Не целеше да ме успокои, а по – скоро да се защити. Опитваше се да влезе в словесна схватка с мен ли? – тялото бе излекувано напълно.
- От опит за самоубийство, който е бил изключително близо до успеха. – тонът ми бе скован, все още ядосан. Не бях свикнала да се чувствам така, но не бе лесно да потисна гнева си.
- Всичко е в изправност -
Лечителя я прекъсна.
- Какво липсва? – попита той. – Очевидно си усвоила говора.
- паметта. Опитвах се да разбера какво иска Търсача.
и макар че не чух никакъв звук, долових промяна. Атмосферата, която бе доста напрегната при моето обвинение, се разведри. Почудих се как мога да знам това. Имах странното усещане, че някакси получавах нещо повече от това, което ми даваха моите пет чувства – друго, недоразвито. Интуиция? Това май се доближаваше най – много до точната дума. Сякаш някое живо създание се нуждаеше от повече от пет чувства.
Търсачът прочисти гърлото си, но Лечителя бе този, който ми отговори.
- О, - каза ми той. – не се притеснявай за някои частични… затруднения при паметта. Това е, неочаквано, определено, но не е изненадващо, като вземем предвид…
- Не разбирам какво ми казвате.
- Този гостоприемник беше част от бунтовническата организация. – почувствах нотка на вълнение в гласа му. – Хората, които знаеха за нас, преди ние да се „вмъкнем” в тях, са най- трудни за подчиняване. Този тук още се противи.
отново настана тишина, докато те изчакваха моя отговор.
Противеше се? Човекът блокираше моят достъп? И отново, горещината, която символизираше гняв, ме обля на талази.
- Правилно ли съм свързана? – попитах аз, а гласът ми бе приглушен, тъй като излезе измежду стиснатите ми зъби.
- Да. – отговори Лечителя. – Всичките осемстотин тридесет и седем паунда* са захванати правилно на оптималните им позиции.
- Този ум изискваше повече от приспособленията ми отколкото всеки друг гостоприемник преди него. Оставаха ми свободни само сто осемдесет и един придатъка. Може би многото свързвания бяха причината за така живите емоции.
Реших да отворя очите си. Почувствах нужда да се уверя в обещанията на Лечителя, да съм сигурна, че „работя” цялата.
Светлина. Ярка и болезнена. Последната такава светлина, която бяха съзрели очите ми беше много по – бледа – под хилядите пластове океанска вода нищо не изглеждаше такова. Но тези очи бяха пригодени за по – ярка светлина, така че можех да го понеса. Привих ги леко, отваряйки ги едва – едва, примигвайки.
- Би ли искал да загася светлината?
- Не, Лечителю. Очите ми ще свикнат.
- Много добре. – каза той и разбрах, че одобрението, което бях получила бе главно заради употребата на притежателното местоимение.
И двамата зачаках търпеливо, докато очите ми най – накрая не се отвориха изцяло.
Умът ми разпозна това – беше лекарско отделение. Болница. Плочките, които покриваха тавана редуваха белия с черния цвят. Лампите бяха правоъгълни и поставени на равни интервали една от друга. Стените бяха боядисани в светлозелен цвят. Символизираше спокойствие,но беше и цветът на болестите. Лош избор, веднага оформих мнението си аз.
Хората, които стояха срещу мен бяха далеч по – интересни от стаята. Думата „доктор’ проехтя в ума ми още щом погледнах за пръв път Лечителя. Носеше свободни зелени дрехи с къс ръкав. Престилки. Косата на главата му беше в странен цвят – червено, припомни ми паметта ми.
Червено! Бях пропътувала три свята откакто за последен път зърнах този цвят. Дори и златистото ме изпълваше с носталгия.
Една нетърпелива въздишка привлече вниманието ми към Търсача.
Тя беше много дребна. Ако стоеше неподвижно, щеше да ми отнеме доста време да я забележа иззад Лечителя. Не дразнеше очите ми, беше просто тъмна сянка в ярката стая. Носеше черни дрехи, които я покриваха чак до брадичката и китките – консервативно облекло с висока поло – яка в сребристо отдолу. Косата й също беше черна. Стигаше до брадичката й и беше прибрана зад ушите й. Кожата й бе по – тъмна от тази на Лечителя, в маслинен нюанс.
Леките изменения в човешкото й изражение бяха толкова незабележими, че не можеха да се разтълкуват. Но паметта ми разпозна видя на жената. Черните вежди, сключени над проблясващите й очи бяха нещо доста познато. Не съвсем гняв. Нетърпеливост. Раздразнение.
- Колко често става това? – попитах аз, поглеждайки отново към Лечителя.
- Не съвсем често. – призна той. – Имаме толкова малко напълно пораснали гостоприемници на разположение. Невръстните са изцяло податливи. Но ти подчерта, че искаш да започнеш като възрастен…
- Да.
- Повечето предпочитания са точно обратното на твоето. Продължителността на живота е доста по – малка, отколкото тази, на която си свикнала.
- Добре съм запозната с фактите, Лечителю. Ти справял ли си се с това… противопоставяне преди?
- самият аз, само веднъж. – отговори той.
- Кажи ми основните точки по плана. – тук направих пуза. – Моля те. – добавих аз, тъй като почувствах липса на добри маниери във въпроса си.
Лечителя въздъхна.
Търсача започна да барабани с пръстите по другата си ръка. Знак на нетърпение. Не й се щеше да чака, докато получи това, което искаше.
- Случи ми се преди четири години. – започна той. – Въпросната душа бе поискала възрастен мъжки гостоприемник. И първият подходящ, който имахме под ръка се оказа човек, който бе живял с бунтовниците още от началните години на окупацията. Човекът…знаеше какво ще се случи, когато бъде заловен.
- Точно като моят гостоприемник.
- Да, точно така. – той прочисти гърлото си. – Това беше едва вторият живот на душата, той идваше от Светът на Слепите.
- Светът на Слепите? – попитах аз в недоумение.
- Съжалявам, ти не знаеш имената, които ние използваме тук. Но това беше едно от твоите, не съм ли прав? – попита той, изваждайки нещо от джоба си, компютър, и бързо проучи нещо. – Да, вашата седма планета. В осемдесет и първи сектор.
- Светът на Слепите? – тонът ми издаваше неодобрение.
- Е, да, някои, който са живели вече там, предпочитат да го наричат Светът на Пеещите.
Бавно кимнах с глава. Това ми харесваше повече.
- А някои, който никога не са стъпвали там, го наричат Светът на Прилепите. – промърмори Търсача.
Хвърлих поглед към нея, усещайки как очите ми се присвиват, докато умът ми търсеше картината на грозният бозайник, когото тя имаше предвид.
- Предполагам, че ти си именно от тях, Търсачо. – небрежно подметна Лечителя. – Наричахме тази душа Състезателя, от първо това бе просто по – свободен превод на името му в … Светът на Пеещите. Но скоро той се приспособи към името на своя гостоприемник, Кевин. И макар, че бе избран за музикант, той казваше, че предпочита Призванието на човека, който беше механик.

- Тези знаци бяха обезпокоителни за повечето от нас, но той се вписваше добре във всичките ни стандарти и тестове. После, започна да се оплаква, че припада за известни периоди от време. Те го върнаха обратно при мен и ние проведохме още тестове, за да се уверим, че няма прикрити недостатъци или повреди в мозъка на гостоприемника. По време на изследванията, няколко Лечители установиха известна промяна в идентичността и поведението му. Когато го попитахме за това, той отговори, че не си спомня нищо за подобни твърдения или действия. Продължихме с наблюдението си над него, и най –сетне открихме, че гостоприемникът периодично установяваше контрол върху тялото на Кевин.
- Установяваше контрол? – зениците ми се разшириха. – А душата е нямала представа за това? Гостоприемникът си е възвърнал тялото?
- За съжаление, да. Кевин не бе достатъчно силен, за да го потисне.
Не е бил достатъчно силен.
И мен ли ме смятаха за слаба, също като него? Бях ли слаба, след като не можех да насиля ума си да отговори на въпросите? И не ставах ли все по – слаба, след като нейните мисли продължаваха да съществуват в главата ми, когато не трябваше да представляват нищо повече от обикновени спомени? Винаги се бях смятала за силна. И тази идея, че може би проявявам слабост, ме потресе. Накара ме да се срамувам.
Лечителя продължи.
- Подобни събития се случват, и беше решено, че…
- Какви събития?
Той погледна надолу без да ми отговаря.
- Какви събития? – попитах отново. – Мисля, че имам право да знам.
Той въздъхна.
- Имаш. Кевин… атакува физически един Лечител, докато не беше съвсем… на себе си. – той потрепна. – Нокаутира го с юмручен удар и после бе намерил един скалпел. Намерихме го в несвяст. Гостоприемникът се бе опитал да изреже душата от тялото.
Отне ми момент, докато можех отново да събера мислите си и да заговоря. И дори тогава, едва можех да дишам.
- Какво се случи с тях?
- За наше щастие, гостоприемникът не беше пригоден да остане в съзнание достатъчно дълго, за да нанесе истински щети. Кевин бе преместен, този път в невръстно тяло. А проблемният гостоприемник бе труден за поправяне, така че бе решено, че няма смисъл в спасяването му.
Сега, Кевин е на седем човешки години и е абсолютно нормален… като изключим факта, че държи да го наричат Кевин, разбира се. Покровителите му се грижат много усърдно той постоянно да се занимава с музика, каквото е Призванието му и засега всичко върви добре… - последното бе добавено с цел да се омекотят предходните тежки и болезнени думи.
- Защо? – прочистих аз гърлото си, за да успеят да чуят гласа ми. – Защо не сте разгласили тези рискове?
- Всъщност, - намеси се Търсача. – навсякъде се споменава, че адаптирането към възрастни гостоприемници е много по – голямо предизвикателство, отколкото избирането на детско тяло. Невръстните гстоприемници се препоръчват горещо.
- Думата „предизвикателство” не покрива изцяло историята на Кевин. – прошепнах аз.
- Е, да, но ти, разбира се, предпочете да пренебрегнеш тази препоръка. – тя вдигна ръце пред себе си в знак на помиряване. Докато моето тяло се напрегна, а обтегнатият плат на леглото под мен изпука. – Не че те обвинявам. Детството е много отегчително. А ти определено не си обикновена душа. Сигурна съм, че това е изцяло в предела на възможностите ти. Това е просто още един гостоприемник, убедена съм, че скоро изцяло ще си в контрол на положението.
До този момент, съдейки по наблюденията ми над Търсача, бях искрено учудена, че тя е имала търпението да чака някакво отлагане, било то дори и личната ми адаптация. Усетих разочарованието й, породено от липсата ми на информация, и това отново предизвика гняв в мен.
- Не ти ли хрумна, че можеш да получиш отговорите, от които се нуждаеш, като влезеш самата ти в тялото?
Тя се напрегна.
- Аз не прескачам.
Веждите ми автоматично се вдигнаха нагоре.
- Друг прякор. – обясни ми Лечителя. – За тези, които не довършват живота си в един гостоприемник.
Аз кимнах разбиращо. Ние също имахме име за това в другите светове. И в нито един от тях не се гледаше положително на това. Така че приключих с въпросите си и й дадох това, което можех.

- Името й е Мелъни Страйдър. Родена е в Албакърки, Ню Мексико. Била е в Лос Анджелис, когато е разбрала за окупацията, и се е скрила няколко години преди да намери… Хмм… съжалявам, ще пробвам това отново по – късно. Тялото е на двадесет години. Карала е към Чикаго от… - поклатих глава. – Имало е няколко етапа на пътуването. Автомобилът е бил откраднат. Тя е търсела някаква братовчедка, на име Шарън, за която все още се е надявала, че може и да е човек. Не е намерила и не е контактувала с никого, преди да я забележат. Но.. – опитах се да се преборя аз с поредното бяло петно. – Но… Мисля, не мога да бъда сигурна… Смятам, че е оставила бележка някъде.
- Значи е очаквала някой да я потърси? – попита нетърпеливо Търсача.
- Да. Отсъствието й… ще бъде забелязано. Ако не се срещне с… - аз стиснах зъби, вече наистина се борех. В ума ми бе издигната черна преграда, и не можех да съм сигурна за дебелината й. Започнах да се опитвам да я сваля, а пот изби по челото ми. Останалите двама пазеха тишина, оставяйки ме да се концентрирам.
Не аз, тя. Тялото ми потрепери.
- Не се напрягай. – започна Лечителя, но Търсача му направи знак да мълчи.
Оставих ума ми да се отдаде на ужаса от откритието, на изгарящата омраза към Търсачите, която бе заличила почти всичко останало. Омразата беше зловещо нещо, беше болка. Едва понасях да я усещам. Но и позволих да ме завладее, надявайки се, че така ще разсея защитните прегради и ще мога да разбера още нещичко.
Внимателно загледах, докато тя се опитваше да се скрие, но знаех, че няма да може. Бележка, надраскана на някаква развалина със счупен молив, натъпкана в пролуката под вратата. Не просто някаква врата.
- Петата врата надолу по петия коридор, на петия етаж. Помощта й е там.
Търсача държеше малък телефон в ръката си, тя бързо говореше нещо в него.
- Предполага се, че сградата е обезопасена, - продължих аз. – Те знаят, че са обречени. Но тя недоумява как е разкрита. Намерили ли са Шарън?
Тръпка на ужас накара космите по ръцете ми да настръхнат.
Последния въпрос не бе мой.
Не, не беше мой, но излезе като песен от устата ми, сякаш аз го бях намислила. Търсача не забеляза нищо.
- Братовчедката? Не, намерили са другия човек. – отговори тя и тялото ми се отпусна облекчено. – Този гостоприемник е бил забелязан да влиза в сградата. След като се предполага, че сградата е необитаема и изоставена, една местна жителка я е видяла се е обадила. Ние наблюдавахме, за да можем да хванем повече от един, и когато не ни очакваха, нахлухме. Можеш ли да откриеш мястото на срещата?
Опитах се.
Толкова много спомени, всичките толкова пъстроцветни и ярки. Видях стотици места, на които не бях стъпвала, чух имената им за пръв път. Къща в Лос Анджелис, обградена от дървета. Поляна в гората, с палатка и огън отпред, в Уинслоу, Аризона. Изоставен скалист бряг в Мексико. Пещера, с водопад на входа, някъде из Орегон. Палатки, хижи, груби подслони. Докато времето напредваше, имената се губеха. Тя не знаеше къде се намираше, а и не й пукаше.
Името ми сега бе Уандърър, но спомените й бяха като моите. Само дето нейното пътешествие не бе по неин избор. Тези проблясъци на паметта й винаги бяха свързани със страха от лова. Не пътуваше, а бягаше.
Опитах се да не изпитвам съжаление. Не ми трябваше да виждам къде е била, исках само да знам къде е отивала. Претърсих картинките, в които имаше думата „Чикаго”, но на мен не ми се струваха нищо повече от случайни места. Разширих търсенето си. Какво имаше извън Чикаго? Студ, помислих си. Беше студено и това ме безпокоеше.
Къде? Настоях аз и стената отново прегради пътя ми.
Издишах шумно.
- Извън града, в пустошта. .. един парк, далече от всякаква обитаемост. Не е била там преди, но знае как да стигне.
- Колко скоро? – попита Търсача.
- Скоро. – дойде инстинктивния отговор. – Колко време съм тук?
- Оставихме гостоприемникът да се излекува за няколко дни, само за да сме напълно сигурни. – каза ми Лечителя. – Вмъкването на душата бе днес, на десетия ден.
Десет дни. През тялото ми премина изненадваща вълна на облекчение.
- Прекалено в късно. – казах. – За срещата… или дори бележката. – Можех да почувствам реакцията на гостоприемника – самодоволство. Оставих думите, които тя искаше да изрече да бъдат казани, за да мога да науча нещо чрез тях. – Той няма да е там.
- Той? – попита Търсача. – Кой той?
Черната стена падна надолу с повече сила от всякога. Но тя закъсня: със стотна от секундата, но закъсня.
И отново, това лице изпълни ума ми. Красивото лице, със златисто кафявия тен и лешниковите очи. Удоволствие се разля по мен, докато го съзерцавах.
И макар стената да падна изключително бързо, времето не бе достатъчно.
- Джаред. – отговорих аз. И толкова бързо, сякаш бе дошло от моя ум, макар и мисълта да не бе моя, аз чух името да излиза от собствените ми устни. – Джаред е в безопасност.

* Мерна единица за тегло.