1 глава, 6 книга

“Добре дошла в семейството”
- Г-жа Стърлинг

1. Специална пратка
Превод: ki6i

Писмото пристигна загадъчно. Представях си пощальона като мистериозна фигура маскирана във вековна черна мантия с качулка, прокрадваща се неуловимо през мрачната желязна порта на Имението. Може би бе пристигнал до „обладаваната от духове” къща на Стърлинг с катафалка. Или може би бе прелетял над заплашителната ограда под формата на прилеп.
Привечер обикновено пощенската кутия на Имението бе празна, досущ като зейнал ковчег, забодена самотна в основата на Бенсън Хил, накрая на дългия и ветровит път. Така че писмото си бе постояло незабелязано няколко часа, през които се бях промъкнала в таванската стаичка на Александър, притиснала устни към смъртно бледите, но изпълнени с живот устни на гаджето ми вампир. Няколко седмици бяха минали откакто с Александър се бяхме върнали от приключението си в Хипстървил, и макар че Александър не ме бе ухапал, той бе помогнал „тази смъртна” да се чувства част от Подземния свят. През тези седмици започнахме да практикуваме вампирския живот без да има кой да ни пречи. Нямаше училище, което да прекъсва дневния ми сън, нямаше го тръна в очите ми – Тревър Мичъл, нямаше ги съучениците ми, които да се присмиват на тъмното ми облекло. Нямаше тийнейджъри-вампири, които да се скитат в гробището, разрушавайки магичната романтика на срещите ни с Александър. Не бяхме обезпокоявани от тинеийджъри „Носферату”(* Nosferatu – „призракът на нощта” е филм на Вернер Херцог от 1979 година по мотиви от романа „Дракула“ на Брам Стокър.), които да се опитват да превърнат малкия ми брат и идиотската му половинка в безсмъртни. Освободени от враждата със семейство Максуел, с Александър имахме възможност да съединим нашите светове, смъртния и безсмъртния, в едно.
Освен всичко това сега можех да направя нещо, за което никога до сега не ми се бе отдавала възможност – можех на преобразя Имението в свой дом. И защо да не го направя? Осмелих се, като малка, да се промъкна в изоставеното имение, промушвайки се през счупено прозорче на мазето. Сега, вече официално поканена, можех да стъпвам уверено по порутената каменна пътека водеща до скърцащата отключена входна врата. Никога не съм била така щастлива през целия си живот.
Преобразих Имението във вампирски замък принадлежащ само на мен и Александър. Чувствах се като средновековна кралица, а Александър бе красивият ми крал. Вместо да прекарам цялата лятна ваканция в мъничката си стая, изведнъж се бях оказала с пълна власт върху разкошно имение. Добавих няколко свещника, които бях открила на един оказион и няколко останали от бабата на Александър, които той бе донесъл от Румъния. Сложих черни рози в калаените вази, свещички с аромат на лавандула и венчелистчета от рози по всички празни стари маси.
Джеймсън, икономът на Александър, не изглеждаше да има нещо против. Всъщност, той май дори се наслаждаваше на женските(или както беше в моя случай момичешките) промени в опустялото имение.
Струваше ми се, че дори Имението се радва на присъствието ми. Подът скърцаше проглушително, когато тичах по него, сякаш неравните дъски ме поздравяваха за настаняването ми. Вятърът се чуваше по-силно отколкото го помнех, процеждащ се през напуканите прозорци. Пукнатините по основата на сградата топло разнасяха ехото по вдлъбнатините в стените й с по-висок звук от преди.
Внушителната къща блестеше осеяна със свещници и паяжини.
През деня се настанявах в мъртвешки-ледените прегръдки на Александър, сгушена в ковчега му. А през нощта правехме или разни ексцентрични неща като Роб Зомби ( *Робърт Къмингс по-известен като Роб Зомби (на английски: Rob Zombie) е американски музикант, режисьор и сценарист.) или среднощни прожекции на „Нощта на ужасите” (*Fright Night – 1985г.)
Александър ми даде нещо почти толкова хубаво колкото блещукащ пръстен с диаманти – чекмедже за дрехи. Гардеробът му бе античен, все едно е от времето на Дракула. Семейна реликва: орнаментиран дъбов скрин със стъклени дръжки, който побираше дрехите му в пет чекмеджета извисяващи се на около три метра. Александър изпразни средното чекмедже за мен, за да го напълня с всичко, което си пожелая. Една от стъклените му дръжки се бе счупила и той я замени с дървена във формата на гарван (Рейвън от английски Raven - гарван). Чекмеджето ми си имаше дори ключалка. Отначало си помислих, че е просто имитация на ключалка, но след по-обстоен преглед се убедих, че е истинска. Докато всичко в стаята ми – дрехи, списания, продукти за коса – беше разхвърляно в неразпознаваема бъркотия, чекмеджето ми в Имението бе в идеален ред. Александър изваждаше най-доброто от мен. Държах си чифт чорапи, суичъра ми с качулка „Чудатата Емили” (*Emily the Strange – комикс), няколко тениски и няколко шампоанчета е формата на прилеп. Често чувствах ревност за всичко оставях тук, в Имението, мястото, което трябваше да наричам „техен дом”, щом отново бях на Дулсвил Драйв.
Дори се научих да карам в колелото си, на път за Имението, с лично приготвени сладки, кексчета с вещерски шапки и шоколадова наслада с Rice Krispie (*Rice Krispie е консистенция направена от разтопени сладки дъвчащи бонбони). Заедно с новооткритата си свобода открих и страна от мен, която дори не подозирах, че съществува.
Родителите ми също бяха доволни, вече се връщах в къщи за вечеря и не стоях навън след полунощ. Бях в добро разположение на духа, а те бяха доволни, че цяло лято не седя вкъщи скрита под завивките.
И Александър изглеждаше щастлив, въодушевен. И когато вечер не се скитахме в гробището, той рисуваше пейзажи и портрети с мен. Започна да твори шедьоври един след друг. Много от тях бяха поукрасени версии на места в града, които вече бяхме посещавали. Голф игрището, Гимназия Дулсвил, Оукли Парк, ресторанта „При Хатси”, люлките в Парка Евънс, историческата библиотека. Картините - ярки, живи и свежи – отразяваха привързаността му към града. Знаех, че тук той най-сетне е открил домът си.
Но макар че тогава с Александър не го знаехме, всичко щеше да се промени благодарение на едно писмо, което си чакаше спокойно под искрящите лампи на Имението.

Александър взе ръката ми в своята, докато се разхождахме бавно по алеята към портите на излизане от Имението. Когато ги достигнахме, той ме придърпа близо до себе си.
- Тези няколко седмици бяха страхотни. Трябва винаги да е така. Само аз и ти.
- За вечността? – попитах и погледнах нагоре към него.
Кичури от косата му се бяха спуснали секси над изпълнените му с любов очи. В тях имаше задоволство, което не бях виждала досега в Александър. Той ми подари една дълга, спираща дъха и размекваща коленете целувка. А когато най-сетне се отделихме един от друг нещо на пощенската кутия хвана отражението на уличните лампи. Байрачето на пощенската кутия беше вдигнато.
- Странно. Вашият пощальон да не ви носи пратките вечер?
Александър също изглеждаше объркан:
- Джеймсън е доста стриктен в това да носи пощата веднага щом пристигне.
- Еми, това значи, че някой я е донесъл чак следобед или дори по-късно. – казах. - Може би е специална пратка.
- По-късно ще я видя. - реши Александър, сви рамене и сложи ръка на рамото ми. – Първо ще те изпратя до вкъщи.
- Забрави. – казах, преди да съм му дала възможност на ме отпрати. – Може да е покана за парти. Или уведомление, че си спечелил екскурзия до Лондон.
- Или просто тесте с купони за пица.
Погледнах сърдито нагоре към него.
- Е, каквото и да е няма да разберем, докато не го отвориш. – казах сдържано.
Александър се поколеба. После неохотно се облегна на разнебитената пощенска кутия. Когато протегна бледите си пръсти, за да отвори капака на кутията, започна леко да ръми дъжд.
- Странно. Казаха, че до утре няма да вали. – казах.
Александър отвори металната вратичка:
- Бъди ми гост.
Зазяпах се в ръждивата пощенска кутия, която бе толкова мрачна като същинска гробница.
Бях почти готова да видя отрязана ръка, която да подава писмото. Това, все пак, бе пощенска кутия на вампир. Но така и нищо не се подаде.
- Страх ли те е? Тя няма да те ухапе. Но аз мога, - каза и започна да ме гъделичка.
- Обещаваш ли? – изкикотих се, докато няколко дъждовни капчици се приземиха на главата ми. Представих си как отвътре ще ме ухапе някоя птичка бдяща над малките си или полска мишка защитаваща плячката си. Поех си дълбоко дъх и протегнах ръката си, с олющен черен маникюр, навътре към мрачната кутия, а единственото, което усетих в нея бяха паяжини. Зарових още по-навътре, така че цялата ми смъртнобледа длан се изгуби и вече не виждах дори гривната си на Ив Л. (*Evelin Lebowitz или както я наричат приятелите Eve L. (*произнася се като думата Evil(зло) игра на думи – популярни плакати)). Тогава усетих нещо особено.
- Не е пакет. - казах, докато го изваждах. Бях се добрала до един черен плик със стандартни размери. Задържах го на светлината от уличната лампа. Писмото изглеждаше меко казано странно. Като за начало нямаше марка, нито печат. Може би бях права относно прелитащият пощальон с необичайно големи кучешки зъби. На него с красив, перфектен калиграфски почерк бе изписано в сребърно: Г-н АЛЕКСАНДЪР СТЪРЛИНГ.
Докато подавах плика на гаджето ми, няколко капчици дъжд уцелиха „А”-то и мастилото започна да се разтича.
- Изглежда май ще трябва да те закарам до вкъщи. - каза той примирено.
Александър загърна писмото в якето си, взе ръката ми и заедно се затичахме надолу по алеята за паркиране, за да се скрием на сухо в Имението.
Озовах се във фоайето на разкошното имение. Ароматът на лавандула се носеше навсякъде из къщата. Наскоро поставения портрет с моя лик ме зяпаше в отговор на погледа ми, заменил един от първоначалните портрети, които преди украсяваха коридора.

- Няма обратен адрес. - отбелязах, докато си приглаждах косата.
- Познах почерка.
- Наистина ли? И от кой е? Отдавна изчезнало бивше гадже?
- Не.
- Сигурен ли си?
Александър остави писмото на масичката в коридора.
- Изчакай тук, докато помоля Джеймсън за ключовете от колата.
- Няма ли да отвориш писмото?
- Сигурно все някога.
Александър бе търпелив и безразличен. Аз не бях нито едно от двете.
- Трябва да ми кажеш от кого е. – казах, грабвайки писмото. – или ще го отворя. – подразних го.
Александър се поколеба:
- От родителите ми е.
- Наистина? – попитах с изненада.
Бяха минали векове откакто родителите на Александър бяха напуснали Дулсвил, а и той рядко говореше за тях. През повечето време дори забравях, че съществуват.
- Е, отвори го тогава. – настоях и му подадох писмото отново. – Може би ти пращат чек.
Александър взе един бял S-образен нож за отваряне на писма от масичката в коридора. За разлика от мен, която разкъсва получената поща като диво животно, Александър внимателно преряза плика.
Отвори черно писмо с кървавочервен кант. От него не изпадна чек. Нито дори румънски леи.
Започна да чете писмото наум.
- Какво пише? - попитах, подскачайки около него в отчаян опит да надзърна. Но всичко, което успях да видя бе царствено изглеждащият печатен почерк със съдържание, което не можех да прочета.
Александър игриво държеше писмото далеч от погледа ми. Но когато приключи с четенето стана внезапно сериозен.
- Какво пише? – попитах отново.
Без да ми отговори той върна писмото обратно в плика и го сложи на масата.
- Сега ще те откарам до вкъщи.
- Какво пише? – повторих.
- Нищо, наистина.
- Родителите ти са ти писали, за да ти кажат „нищо”?
- Ъ-ъ-ъ..ахам.
- Всички ли са добре?
- Да.
- Тогава защо не се усмихваш?
Тогава си помислих, че може би ръкописната бележка му е причинила носталгия по дома. Зловещият, но мил иконом не можеше да замести мястото на родителите му в това самотно старо имение.
- Сигурна съм, че ти липсват. Обзалагам се, че искаш да ги видиш, колкото се може по-скоро.
- Ще ги видя. – каза той. – Пристигат утре.
- Утре? – попитах, шокирана.
- Да. – Александър каза почти мрачно. – Това означава, че доста неща ще трябва да се променят.
Огледах Имението. Чувствахме се като двама тийнейджъри организирали домашно парти, само за да разберат, че родителите им ще се върнат от почивка преждевременно.
- „Гушкането в ковчега” ще трябва да свърши. – казах.
Александър кимна неохотно.
- И украсата ми ще трябва да се махне.
- Така изглежда.
- Ами чекмеджето ми?
- Открих ключа за него. – каза той с усмивка.
Докато Александър затваряше вратата зад нас, успях за последен път да зърна листенцата от черна роза разпръснати по масичката в коридора. Окачената картина с мен трябваше да се махне и да се замени пак със старата. Свещичките щяха да се приберат някъде.
В едно нещо бях сигурна: Този път Александър, не Джеймсън, бе този, който щеше да почиства Имението.