2 глава, 6 книга

2. Обратно в училищния блуз
Превод: zara

Веречта, докато седях с кръстосани крака върху креслото си тип „барбарон” и гледах The Munsters(* сериал от 60-те, подобен на семейство Адамс), бях раздвоена. Хем бях нетърпелива, че най-сетне ще се запозная с родителите на Александър, хем бях тъжна, че скоро черни дантелени завеси щяха да се спуснат пред досегашната ни свобода.
Никога не бях чувствала така у дома си както през това лято в Имението: да вкуся от вампирския начин на живот, бе като сбъдната мечта. Да се събуждам по залез, да приветствам мрака, да живея на свещи. Бях убедена, че мога да продължа така цяла вечност. Но любовното ни лято бе към края си. Александър бе прав. Нещата бяха на път да се променят. Скоро родителите му щяха да пристигнат, а след няколко дни аз щях отново да тръгна на училище. Без повече закъснения нощем, без промени по Имението. Ученето щеше да замени боядисването и аз щях да си бъда вкъщи с родителите си, а Александър с неговите.
Изключих телевизора и се присъединих към чудатите си роднини, долу в дневната. Мама сгъваше прането, а тате подреждаше някакви документи. Типични родители от предградията. Родителите на Александър бяха пълната им противоположност, бях убедена. Чудех се какви ли са. Дали бяха така по вампирски готини като Херман и Лили Мънстер (*Herman and Lily Munster)? Припомних си историите, които разказваха онези дулсвилци, които бяха видели Стърлинг, когато за пръв път дойдоха в града, докато аз така и не успявах да ги зърна.
Бях убедена, че ще са невероятни – ще бъдат всичко, което моите родители не са. Сигурно четат трансилванския вестник „Times” вместо дулсвилския “Ledger”(* вестник собственост на корпорацията “New York Times”). Превръщат се в прилепи когато си поискат, вместо да се навличат с карирани панталони за голф. И си почиват в ковчези вместо в спалня. Обзалагам се, че са най-готините родители в този и в Подземния свят.
- Най-накрая ще се запозная с родителите на Александър! - възкликнах на Беки на следващия ден в ресторанта „При Хатси”. Когато се настаних в сепарето Беки прелистваше страниците с песни на джубокса на масата ни и отпиваше от ягодовия си шейк. Пред мен кротко чакаше един шоколадов шейк.
Откакто лятото започна с Беки бяхме прекарали повечето време с гаджетата ни, докато времето една за друга някак все ни се изплъзваше. И въпреки че се виждахме понякога вече не бяхме така „залепени” една за друга, както през миналите летни ваканции. Щях да негодувам срещу раздялата ни ако и аз си нямах гадже. Но тъй като и двете бяхме еднакво виновни за размяната на гланца за устни с притискането на устни към приятелите ни, нямаше място за спорове. И все пак усещах, че най-добрата ми приятелка ми липсва, затова бях развълнувана от възможността да си наваксам пропуснатото време. Изпитвах отчаяна нужда от малко разговор по момичешки.
- Откакто срещнах Александър пътят ни е бил свободен от родителска намеса. Не съм сигурна сега как това ще се отрази на връзката ни. - заобяснявах на Беки.
- Може би ще я направи по-добра.
- Как? Преди имахме на наше разположение цялото Имение. Убедена съм, че майка му едва ли би одобрила аз да съм интериорния му дизайнер.
- А аз съм убедена, че няма да имат нищо против.
- Ами ако са наистина строги и не позволят на Александър да излиза навън късно вечер?
- Това не мога да си го представя. - ми каза Беки. - Той живее за нощта!
- Вероятно сега ще има и разни семейни ангажименти.
- И домакински задължения. - добави тя. - Мат често трябва да коси тревата. Аз израстнах във ферма – очевидно е, че знам много повече неща от него за косачката, но се правя на света вода ненапита, докато го гледам как се чуди откъде да налее бензин в нея. След това скачам в нея и се превръщам в същински Боб Вила (*Bob Vila – става известен в Америка с предаването си This Old House, в което за няколко седмици реконструират цели къщи.)
- Джеймсън върши домакинската работа. Но за косенето на моравата? Мисля, че сложиха отрова в почвата. - И двете се засмяхме. - Освен това Александър е отговорен. В това отношение не прилича на мен; не е необходимо да му натякваш непрекъснато, за да свърши нещо.
- Мисля, че се тревожиш напразно и съм сигурна, че ще се разбирате прекрасно.
Преглътнах шумно малко от шоколадовия си шейк и зареях поглед в нищото.
- Чудя се на кого прилича Александър повече – на майка си или на баща си.
- Не си ли ги виждала на снимки?
„Не. Та те са вампири!” – прииска ми се да кажа. В действителност единствените образи, които бях виждала бяха на няколко от картините на Александър.
Те нямаха нито семейни албуми, нито скрийнсейвъри, нито снимки в рамки над камината.
- Различно е да видиш някого на живо. - казах вместо това. - Едно нещо е сигурно – те ще са много по-готини от мойте родители."
Толкова много неща все още бяха нови за мен – да имам гадже, да разбера, че той е вампир, а сега и да се запозная с родителите му вампири. Чудех се как издържам.
Винаги съм се гордяла, че аз съм тази, която дава съвети на Беки, но този път тя бе тази с опит в областта.
- Не е ли различно, когато семейството на Мат е наоколо? - попитах я.
- Тотално. Той е друг човек. Без PDA(*разговорно Public Displays of Affection – публични прояви на близост). Без държане на ръце. Той дори сяда на свой стол вместо да седне до мен на канапето.
- Точно от това се страхувам. Край на любовния живот.
- Просто ще трябва да компенсираш, когато те не са вкъщи. Или да издържаш, докато отидете на училище. Но пък Александър не ходи на училище...
- Не ми напомняй.
- Значи в твоя случай просто ще си планирате по-често срещи в гробището.
- Как беше първия път, когато се срещна с родителите на Мат? - я попитах.
- Фантазирах си, че ще е официално – като при среща в кънтри клуба. Вместо това се размотавах из дневната им, когато изведнъж майката на Мат се върна от работа. Той и каза, 'Хей, мамо, това е Беки.' А тя отвърна. 'Здравей, Беки, приятно ми е да се запознаем.' След това изчезна. А с баща му се случи почти същото. Беше съвсем различно, когато Мат дойде вкъщи," продължи да говори Беки. "Майка ми го накара да седне в кухнята и му опече цял ябълков пай. Бях ужасно засрамена.
- Да, спомням си, че ми разказа. Но ти как се чувастваше с родителите на Мат?
- Бях много нервна. Мислех си, че след като не живея в тузарския квартал ще гледат на мен като на размъкнатото фермерско момиче, но те винаги се държат така сякаш са безкрайно щастливи да ме видят. Все още очаквам да се отърват от мен."
Спрях да отпивам от шейка си. Аз не живеех в имение. И което е по-важно – не бях вампир. Бях толкова концентрирана върху думите Александър как нещата ще се променят. Може би той намекваше за нещо повече от няколко кристлни вази. Може би той имаше предвид мен.
- А ако те не ме приемат? - изтърсих аз.
- И защо да не те приемат?
- Аз не съм като тях.
- Какво имаш предвид?
- Аз не съм...
- Да?
„Аз не съм вампир!” - Аз съм смъртна, която за разлика от Луна Максуел дори не произлиза от семейство на вампири. В Румъния Александър имаше уредена специална церемония с нея, но тъй като не беше влюбен в нея не я приел.
- Ти не си какво? - попита ме Беки.
- Аз не съм от Румъния!
- Боже, - каза тя. - Мисля, че те го знаят.
- Но може би те искат сина им да се среща с някоя от Румъния.
- Защо ще искат такова нещо след като живеят тук?
„Защото момиче от Румъния щеше да е като тях, вместо като... нас,” ми се прииска да кажа.
- Виж, баба му е построила имение тук. Ако Румъния беше толкова страхотна, защо ще се мести в този град?"
- Но баба му е баронеса, а моята е пенсионерка.
- Александър не ми изглежда да е сноб. Всъщност той е точно обратното. Той е аутсайдър като ...
- Мен?
- Ами... нас, - призна Беки.
Може би Беки имаше право. Но не можех да бъда убедена толкова лесно. Аз не само живеех в грешната част на града, но бях и от различен свят.
Беки почука с вилицата си по чашата ми.
- Не се тревожи. Александър е влюбен в теб. Само това има значение. Когато господин и госпожа Стърлинг видят колко е щастлив и те също ще са щастливи.
Усмихнах се на думите на най-добрата ми приятелка.
- Ето затова трябва по-често да излизаме заедно - казах й. - Не бива да позволяваме на гаджетата ни да ни пречат – колкото и да са секси.
- Ами, сега когато училището започва ще се виждаме всеки ден.
- Не ми напомняй. Лятото свърши.
- Можеш ли да повярваш, че ще завършваме? - попита ме така тя сякаш бе спечелила от лотарията.
Беки е късметлиика. Тя бе развълнувана от възможността да ходи на училище. Най-добрата й приятелка и гаджето й бяха до нея. И аз щях да съм развълнувана, ако щом се връщах в училище виждах Александър вместо доживотната ми лична напаст - Тревър Митчъл.