3 глава, 6 книга

3. Нощна визита
Превод: zara

В навечерието на началото на учебната година галех котенцето си Кошмар и сърфирах из Интернет, когато то започна да се взира и съска към прозореца. Наежи се и изви гръбнак. Не успях да го удържа в ръцете си. Стрелна се през леглото, скочи на перваза на прозореца и заудря с лапа по стъклото.
- Кошмар, успокой се. Сигурно е просто птиче.
Но след това чух тих звън сякаш нещо удари стъклото отвън. Кошмар подивя. Стремително се впусна през стаята ми и се промуши през открехнатата врата.
Надзърнах в тъмнината отвън. Отне секунда, докато очите ми се нагодят към мрака.
Не видях нищо необичайно около гаража, както и няколко метра по-натам при люлката.
Но забелязах една неясна фигура обикаляща в сенките под дървото. Притиснах лице към стъклото.
И ето го там. Моето Готическо Момче, моят Рицар на Нощта, моят Принц Вампир.
Сърцето ми трепетно затуптя.
Излетях от стаята, спуснах се надолу по стълбите и прелетях през задната врата право в обятията на гаджето ми.
Александър ме посрещна с дълга целувка, която изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.
- Трябваше да те видя. – каза ми той. - Не мога да остана дълго, но исках да ти пожелая късмет в училище.
- Липсваше ми ужасно.
- И ти на мен. Мисля, че дори Имението плаче за теб.
- Как са родителите ти?
- Добре.
- А какви са? - полюбопитствах аз.
- Не знам.... Същите са както другите родители.
- Радват ли се, че се прибраха вкъщи?
- Майка ми казва, че Имението мирише на цветя.
- Каза ли й, че аз ги наслагах навсякъде? - попитах го.
- Мисля, че и сама се досети.
- Обзалагам се, че се радваш да ги видиш.
Александър сви рамене.
- Всичко е наред – знам, че са ти липсвали.
Той се поколеба, а след това започна да говори така сякаш ми съобщаваше някаква държавна тайна.
- Страхотно, че мога отново да си поговоря с баща ми. Той търгува с произведения на изкуството. Много е ерудиран и знае страшно много неща за света на изкуството. Донесе ми картина на един изгряващ художник от Франция.
- Той харесва ли картините ти?
- Не съм сигурен, че ме възприема на сериозно. Мисли си, че рисувам просто за удоволствие.
- А майка ти?
Очите на Александър направо заискряха.
- Обзалагам се, че те обича безкрайно. - казах му.
- Тя ми е майка. Настоява, че не се храня и се заканва да ме угои.
- Кога ще се запозная с тях?
- Скоро, надявам се.
- Мисля, че ме криеш от тях.
- Вярно е... искам те само за мен. - силно ме притисна и ме завъртя в кръг.
- Те всичко ли знаят?
- Не казвам всичко на родителите ми. А ти?
Александър беше прав. Аз определено не бях казала на родителите си, че си правехме срещи в гробището, нито че през деня спях в ковчег.
- Знаят ли, че не съм вампир? - попитах.
- А знаят ли твоите, че аз съм?
Бях шокирана. Трябваше ли Александър да крие истинската ми самоличност в тайна, както аз криех неговата? Мислех, че те вече знаят или че поне Джеймсън или семейство Максуел са им намекнали нещо. Но пък нито Джагър, нито брат му и сестра му, Луна и Валентин, се бяха завърнали в Румъния, а може би и не искаха да се разбира, че Александър е предпочел една смъртна пред Луна.
И може би Александър бе избрал да не казва на родителите си, че съм смъртна –както аз бях избрала да не казвам на моите, че той е вампир. Не ми бе хрумнало, че той може да не им каже истината за мен. До сега не разбирах колко е било болезнено за него, че крия истината от приятелите и роднините си.
- Ти не искаш да ме запознаеш с тях, нали? - попитах го. - Защото ще разберат.
- Какво?
- Срамуваш от мен.
- Защо да се срамувам?
- Защото съм смъртна.
- Всичко което знаят е, че си имам приятелка и че съм щастлив.
Не бях сърдита на Александър. Как можех да му се сърдя, когато не бях казала истината на собственото си семейство, което виждах всеки ден, докато той не бе виждал своето с месеци.
Но бях разочарована. Предполагах, че Александър е разказал всяка подробност от срещата на момичето на мечтите му в Дулсвил до приключенията ни. Но от друга страна Александър беше момче. Знаех, че момчето Били не беше споделил с майка ни за нито едно момиче, което е имало лошия късмет той да се влюби в него. Не можех да си представя как Тревър се изповядва пред госпожа Мичъл за всяко момиче, с което е излизал на среща – въпреки че е разказвал на целия отбор по футбол. Александър не само, че не бе споделял с родителите си, но освен мен в Дулсвил нямаше други приятели.
Усетих да ме обзема пристъп на самота заради Александър. Той си нямаше никого, с когото да споделя чувствата си. Сигурно точно затова прекарваше по-голямата част от времето си в рисуване.
Вместо да съм нетърпелива както обикновено, знаех че трябва да дам на Александър време, за да се събере отново със семейството си.
- Трябва вече да вървя, но исках да ти кажа „здравей”. - каза внезапно той.
- Иска ми се да можеше да дойдеш утре с мен на училище. Щях да бъда по-мотивирана да получа по-добро образование, ако ти беше в класа ми. И най-вече, ако се засичахме в коридора за по бърза целувка.
- А какво ще кажеш това да ти прави компания тъй като аз няма да мога да бъда с теб? - бързо бръкна в джоба си и извади от там гривна от тъмно лакирано дърво с висулка сребърно сърце.
- Страхотна е! - казах му и си я сложих.
Александър ме прегърна силно и нежно ме целуна за лека нощ.
- Кога ще те видя пак? - попитах и обвих с ръце кръста му като с огромни белезници.
- По-скоро отколкото си мислиш. - нежно раздели ръцете ми, пристъпи в сенките и изчезна.
Александър все още беше загадка за мен. Копнеех да науча всичко за него и уклончивостта му ме караше единствено да го желая по-силно.