4 глава, 6 книга

4. Гимназия за чудовища
Превод: zara

Повечето хора се страхуват от мрака и се боят от неизвестността – несигурни какви чудати същества може би се крият в дрешника, в спалнята или по безлюдните улици. А аз приветствам нощта и се страхувам от дневната светлина, на която мога да видя истински чудовища – а те всички посещават гимназия Дулсвил.
Тази година щях да отида на училище по малко по-различен начин от предишните години. Не само, че щях да съм последна година, но и това щеше да е първата година, в която се връщам в гимназията с гадже. Освен това бях натрупала знания за вампирския свят и много нощни приключения. Едно нещо не се беше променило: Закъснявах.
Звънецът вече бе бил, когато пристигнахме с пикапа Беки. Ученици, събрали тен през лятото, бързаха за часове. Аз все още не се бях адаптирала към ранното ставане. Стомахът ми се бунтуваше, а клепачите ми натежаваха за сън. Беки нетърпеливо подтичваше пред мен, докато аз се влачех по стълбите като същинско зомби.
- Побързай. - каза ми пред главния вход, държейки прилежно учебниците и училищната си програма.
Едва тогава осъзнах, че съм пропуснала една съществена информация.
- Къде ми е програмата? - първо преобърнах наопаки чантата си на „Булката Труп”, а после прерових и закопчаните с безопасни игли джобове на джинсите и раницата си. Беки започна да нервничи.
Бяхме поискали да бъдем в едни и същи часове, но се засичахме едва в няколко и аз не си спомнях в кои точно.
- Знам, че първия час имам английски. – казах, опитвайки се да си спомня. Не си бях проверявала програмата си от началото на лятната ваканция.
- Втория час май имах испански, а третия физическо.
- Така ще закъснеем за всички часове! - лицето на Беки придоби ярко червен цвят. Паника се надигна в големите й кафяви очи.
Звукът от затваряне на шкафчета и затръшване на врати ехтеше из целия коридор.
- Ти върви. Не ми се ще още първия ден да накажат и двете ни. - подразних я.
Успокоена Беки забърза към часа по английски на госпожа Нейпър, а аз се отправих обратно към главния вход на училището.
Треснах раницата си на бюрото за регистрация. Администраторите бяха ведри и жизнерадостни, отпочинали благодарение на лъчите на лятното слънце и няколкото месеца без ученици.
- Иха, часовете още дори не са започнали и ти вече си в кабинета на директора. - чух да казва един мъжки глас, минаващ през вратата зад мен. - За пръв път ти е, нали?
Обърнах се. Директор Рийд, точно като мен, държеше картонена чаша кафе купено от кафенето.
Пролича ми, че не намерих шегата му за толкова забавна и смехът му секна.
- Как беше ваканцията? - попита ме, забелязвайки ослепително бледата ми кожа. - Май не си излизала много?
Усмихнах се едва-едва.
- По-добре отивай на час, - каза той. - какъвто и да е той. - поклати глава и влезе в кабинета си.
Училищната секретарка ми зададе няколко въпроса и след това разпечата програмата ми.
- Все още сънувам онези кошмари, - каза ми секретарката. - че идвам в училище без да знам кои часове са мой или къде се намират класните стаи. А най-лошият беше как отивам на изпит без да съм се подготвила.
- Кошмарите за едни са реалност за други. - казах й. Взех програмата си, отпих малко кафе и апатично се отправих към първия си час.
Госпожа Нейпър жилава жена с ум фиксиран върху класиците – от толкова време на поста си, че май беше на път да се превърне в един от тях – ме поздрави със строг поглед и няколко словесни забележки. Тя беше известна из цялата дулсвилска училищна система с "Доклада Нейпър" - подготвително есе за колеж, което всички ученици последна година трябваше да напишат и да бъдат оценени по най-високи изисквания. Няколко неща обаче бяха в моя полза. Мястото до Беки беше свободно и Тревър Мичъл никакъв не се виждаше.
- Да повторим, - започна госпожа Нейпър, когато заех мястото си. - другия месец ръководителят ви ще се свърже с вас, за да ви обясни за молбите за колеж, стипендиите и субсидиите. За да се подготвите първата ви задача е да интервюирате ваш съученик и да напишете есе, последвано от кратка презентация. Сега когато сте последна година в училище трябва да обмислите възможните варианти за колежи и бъдещо професионално развитие. Есето ще ви помогне да разберете с какво бихте искали да се занимавате и в същото време ще ви даде възможност да опознаете по-добре съучениците си.
„Докладът Нейпър” всъщност ми се струваше като фасулска работа. Знаех всичко за Беки и съответно тя знаеше всичко за мен. Можехме да напишем есетата си за времето необходимо да напечаташ триста думи и да натиснеш клавиша ПРОВЕРКА НА ПРАВОПИСА.
- Рейвън, - продължи тя. - докато успееш да стигнеш до класната стая ние ти избрахме партньор.
Обърнах се към Беки.
- Благодаря ти, че ме спаси.
Най-добрата ми приятелка извърна поглед.
- Какво, избрала си някой друг? - настоях аз.
- Някой друг избра мен. - След това посочи към един ученик от предните редове. Беше Мат.

- Уф. - въздъхнах аз. Почувствах се точно толкова измамена колкото Чарли Браун, когато Луси му взе футболната топка.
Вратата на стаята се отвори и Тревър Мичъл влезе, носейки няколко кутии с тебешири.
- Благодаря ти, Тревър. – каза му госпожа Нейпър като страните й почервеняха до цвета на червилото й, докато вземаше тебеширите от атлетичния младеж.
- Той в този клас ли е? - попитах Беки. - Трябваше да си променя програмата, докато все още имах възможност за това!
Моята Немезида ме огледа, докато бавно вървеше между редовете в моята посока. Когато стигна до чина ми се наведе над мен.
- Здравей, партньоре - каза ми, намигвайки.
Сърцето ми слезе до студения каменен под.
- Кажи ми, че не е вярно!
Завиждах на най-добрата си приятелка. Тя имаше за партньор гаджето си, а аз трябваше да търпя Тревър. Принудена да му задавам въпроси, на които не ме интересуваха отговорите. А в замяна той щеше да се рови в личния ми живот. Защо не можех да съм като Беки и гаджето ми да посещава училище през деня заедно с мен, вместо да бъде обучаван в къщи през нощта? Въпреки, че си мечтаех да се срещам с вампир, това определено си имаше своите недостатъци. За момент ме обзе негодувание към цялата нощна мания.
И дори още по-лошо. Щеше да ми се наложи да прекарам известно време с Тревър Мичъл. По-добре да се откажа от оценката си при госпожа Нейпър и да приема двойката още сега.
- И запомнете, - продължи да говори госпожа Нейпър. - Оценките от последната година са много важни. Време е да започнете да мислите за бъдещето си. Много е важно да приемете тази си задача сериозно.
Супер. Не само, че Тревър ме тормози още от детската градина, но сега ако не се справех с тази задача, щеше да провали и бъдещето ми.
Успях някакси набързо да избягам на Тревър веднага след като звънецът би, но не бях такава късметлийка щом стана време за обяд. Лежах на тревата, скрита от ослепителното слънце зад слънчеви очила и от шарената сянка на едно кленово дърво, когато усетих как някой да застава до мен.
Можех да усетя съблазнителната миризма на току-що приготвени пържени картофки.
- Здравей, Беки, - казах спокойно. - Донесе ли и за мен?
- Не, но ти донесох нещо друго, Чудовищно Момиче. - чух да казва един мъжки глас. – Себе си.
Рязко си махнах очилата от очите си. Тревър се бе излегнал до мен облегнат на лакти.
- Разкарай се. - наредих му.
- Мисля, че тази поза е перфектна, за да започнем с първата част от задачата ни, а именно интервюто. – каза ми той. - Гарантирам ти, че ще получиш шестица. - Той държеше едно картофче пред устните ми сякаш искаше да ме нахрани.
Ударих ръката му и мазното картофче падна на земята.
- Мога да ти гарантирам, че никога повече няма да видиш дневна светлина.
Той се наведе към мен, а русите му коси бяха само на сантиметри от моите черни.
- Искам да те изследвам от всички страни.
Едва се въздържах да не сложа ръката пред устните от възмущение при тази долнопробна реплика, мушкайки кубинката помежду ни.
Той обаче прие движението ми като признак на страст и хвана обувката ми.
- Знаех си, че съм ти липсвал. Не съм те виждал цяло лято. Мислех си, че си се преместила другаде.
- Трябваше да го направя.
Бързо махнах крака си от него и се дръпнах назад. Пържените му картофи се разпиляха на земята, не че това го обезпокой. Стига да поискаше Тревър можеше да си купи цялото заведение.
- Просто помисли, - каза той. - Можеше да прекараш лятото с мен. Да отмаряш на плажа, а не да се грижиш за гнездото на прилепа. Но ти никога не си могла да се похвалиш с изискан вкус.
Мат и Беки се приближиха, носейки два сандвича и пържените ми картофки.
От Снежния бал, където Тревър беше разобличен като човекът, който разпространява слухове, че семейството на Александър са вампири и откакто Мат започна да излиза с Беки, приятелството на двойката сноби-футболисти беше изострено. Те вече не бяха онези добри приятели отпреди, но все още продължаваха да се поздравяват.
- Тревър тъкмо си тръгваше. - казах им. Моята Немезида се изправи и изтупа калта, която бе оставила кубинката ми по току-що изпраната му дизайнерска риза.
- Партньоре, да се видим тази вечер? – попита ме Тревър. - Можеш да ме вземеш след тренировката. Не искаме да чакаме до последната секунда, за да започнем.

Тревър си открадна една опаковка с пържени картофки от Беки.
- Мисля, че са мой.
Мат пристъпи към него, но Беки го задържа.
- Това ще бъде една много дълга година. - с примирение казах аз и сложих слънчевите си очила обратно на очите си.
Почти не проговорих, докато Беки ме караше към вкъщи. Всеки един от последвалите часове бе дори по-ужасен от предишния. Мислите ми не бяха концентрирани нито върху историята, нито върху математическите уравнения, а върху един вампир от Бенсън Хил. И докато пътувахме към нас, Александър все още си стоеше скрит и в безопасност в таванската стаичка, абсолютно неподозиращ за това, което става в моя свят. Беше странно колко много неща се случат около мен, а той щеше да разбере за тях едва след залез слънце. Наистина исках да съм част от живота му – не само през лятото, а завинаги. Загледах се през прозореца, докато подминавахме дулсвилското гробище. Бяхме прекарали толкова романтични срещи на тази свещена земя. И защо да не заменя моя свят за неговия? Само да ме ухапе - да впие зъбите си в шията ми и да изсмуче сладката ми кръв. Това щеше да сложи край на училището, на Тревър. Едно напълно ново начало за нас.
Същата вечер подскачах нагоре-надолу с огромно нетърпение в очакване Александър да пристигне. Почти усещах миризмата на парфюма му Дракар и нежната кожа на страните му опряна в моята, как дланите му се плъзгат нагоре по гръбнака ми, а кракът му се докосва до моя, докато седим под навеса. Но десет минути след като слънцето залезе, усетих как търпението ми се стопи и започнах да крача нервно. Отчаяно исках да се сгуша в прегръдката му и да му разкажа всичко за ужасната ситуация в училище. Той щеше да настоява, че преигравам и че преди да разбера обстоятелствата ще се подредят от само себе си. Бях свикнала да се грижа сама за себе си от години и сега не беше по-различно от преди с изключение на един основен факт: имах едно секси гадже в живота си. Имах някой, който да ми пази гърба – дори и този някой да бе изолиран в ковчег Той щеше да се засмее на цялата тази история с Тревър и да заплаши, че ще го превърне на прах ако ме погледне накриво.
Вместо обаче да чуя чупенето на клонки, докато Александър излиза от сенките, чух звъненето на мобилния си телефон.
- Няма да мога да дойда. - съобщи ми смирено Александър.
- Шегуваш се...
- Родителите ми искат да говорят с мен за нещо.
- Ами, и аз искам.
- Мисля, че ще трябва да почакаш. Обещавам, че скоро ще ти се реванширам.
- Чекмеджето ми още ли е там?
- Всичко е непокътнато. Макар че предпочитам да притискам теб вместо суичъра ти в обятията си.
Нямах шанса да разкажа на Александър нито за объркването на часовете ми, нито за спречкването ми с Тревър.
Дочух в далечината как Джеймсън го вика, така че рицарят ми в блестящи ДокМартенс трябваше да затваря.
Вечерната ми програма ме накара да се чувствам също толкова нещастна, колкото и дневната.