8 глава, 6 книга

8. Пържени картофки
Превод: ki6i

С обещание за хот-дог на клечка от „При Хатси” и пържени картофки, подкупих Беки да ме закара до Бизнес сградата Емерсън на връщане от училище. Жаждата за слухтене си бе като част от мен, така че просто оставих природните си инстинкти да вземат превес. Естествено Беки бе просто ужасена от цялата идея, затова реши да изчака в колата.
- Трябва ми помощта ти. – казах.
- Справяш се добре и сама.
- Може да покрием по-голяма територия, ако сме две. Искам да разбера каква е причината да идват тук.
- Това не се ли води шпионаж? Може би просто бащата на Александър е имал нужда от подстрижка. Защо го раздуваш толкова?
„Нямаше да го раздувам, ако не бяха вампири.” – прииска ми се да кажа.
- Нищо около тях нищо не е „просто”!
Беки спря на паркинга.
- Добре ще отида сама. Но не изключвай двигателя в случай, че се наложи да се изнасяме бързо.
- Почакай, - каза, докато излизах от пикапа. – По-добре е да те наглеждам.
- Този номер винаги минава. – промърморих си.

Бизнес сградата Емерсън е конструирана като всеки друг бизнес център. Остъклена в сини и бели прозорци с форма на кутийка. Фонтан на няколко етажа красеше централната част на зданието, а дървеният паркет по пода блестеше така ярко, все едно току-що е бил лакиран.
Беки се уплаши още щом видя някого, който и се стори охрана, готова да арестува всички безделни тийнейджъри.
- Това е бюро „Информация”. – казах. – Успокой топката.
Поех към асансьорите и прегледах целия азбучен списък от наематели, който бе окачен на стената.
- Сега трябва да разберем при кого, от всички тези хора, са отишли те.
- Мислех, че просто искаш да видиш какво представлява сградата отвътре.
Игнорирах коментара й:
- Дошли са вечер, затова може да изключим няколко възможности.
Помъкнах Беки към бръснарницата.
- Правим прически само на мъже. – ни каза един рецепционист с боядисана в червено коса, още преди да съм му задала въпрос.
- Знам. Исках да питам, една двойка да е идвала тук снощи?
- Двойка мъже?
- Не, мъж и жена. От Румъния.
- Не.
- Мерси за помощта. – казах. – Един отпадна, остават още само петстотин.
Отворихме стъклените врати на „По-младият Ти” - клиниката по козметична хирургия.
- Помните ли вчера от тук да е минавала една двойка? - попитах рецепционистката, която беше и сестра.
- Списъкът с клиентите ни е поверителен.
- Разбирам, че не можете да ми кажете кой е посетил клиниката ви, но сигурно може да споделите кой не е. За това може ли да потвърдите, че мъж и жена от Румъния не са идвали тук снощи?
Тя подбели очи:
- Да.
- Да, като да идвали са, ли?
- Не, да като да не са идвали.
Беки започваше да губи търпение. И не заради несговорчивия обслужващ персонал, а заради мен.
- Какво ще кажеш да изчакам тук? – попита, посочвайки фонтана.
- Просто стой с мен. Ако си до мен няма да изглеждам толкова съмнително. – помолих я.
Отправихме се към асансьора и продължихме обиколката си етаж по етаж, офис след офис:
- Идвала ли е вчера вечерта една двойка облечена досущ като мен? – питах всеки рецепционист, а те ме зяпаха глуповато и до един отвръщаха с: „Не. Мисля, че щях да ги запомня.”
Последният офис бе на „Служба за недвижими имоти Баркли.”
- Уморих се. Моля те, хайде да си ходим. – умоляваше ме Беки.
- Но остана само още едно място.
- Аз си тръгвам. – каза Беки, капнала от умора.
И моите крака боляха. И кой знае може би някой от рецепционистите, с които говорихме днес вчера просто не е бил на работа.
- Хубаво, - казах, съпровождайки изтощената си приятелка до асансьора. – стига толкова „лов на родители” за днес...
- Утре, - каза Беки, докато вратите на асансьора се затваряха. – били била така добра да вземеш автобуса.