9 глава, 6 книга

9. В неведение
Превод: ki6i

- Познай кого видяхме с тате вчера вечерта на вечеря в „Бриос”? – попита ме Тревър на следващия ден, докато отключвах шкафчето си.
- Някоя мажоретка? Или продавачка от някой магазин? А може би учителка? Давай по-кротко. Не мога непрекъснато да съм в час с коя точно излизаш.
- Призрачните Стърлинг.
- Невъзможно. – изтървах раницата си на пода и го загледах невярващо. – Кого си видял?
- Господин и госпожа Смърт. Съветвам те да кажеш на тези болнави манекени да се върнат отново в тъмницата, от която са изпълзели. Така ме отвратиха, че изгубих апетит.
- Смешно... ти имаш същия ефект върху мен.
- По-откачени са дори от теб. Сигурна ли си, че не са ти роднини?
- Какво правеха там? Имаше ли някой с тях? – попитах го.
- Да не би да не си ги виждала още? – Тревър бе толкова изненадан, колкото бях и аз преди секунди.
- Разбира се, че съм. Даже не един, а няколко пъти. – вдигнах раницата си и захвърлях учебниците в шкафчето си.
- Не си ги виждала, нали? Явно не само аз те мисля за странна. Но и Александър.
Коментарът му се заби като кол право в сърцето ми.
- Срещнаха се с някого. – продължи той. – Господин Баркли седна на тяхната маса. Мислех го за страхливец, но май ще се окаже смелчага.
- Господин Баркли от „Служба за недвижими имоти Баркли”, ли? – тогава си спомних, че това бе последният офис, който ни остана да проучим.
- Хората говорят, че искат да купят гробището и да се преместят в него.
Позеленях от яд. Тревър бе видял Стърлинг преди мен. Освен това смееше да им се присмива.

- А може би искат да купят къщата ви и да използват стаята ти за нещо като бунище. - върнах му го.
Умът ми блуждаеше около въпроса как се бяха запознали Стърлинг и господин Баркли. Него ли бяха посетили в сградата Емерсън? Може би планираха да купят жилище на Джеймсън, сега когато вече си бяха вкъщи. Сигурна бях, че има правдоподобно обяснение за срещата им.
- Чу ли за какво си говореха? – по любопитствах.
- Мисля, че беше нещо от сорта „Може ли да вземем „назаем” кръвта ти”. От къде да знам за какво са говорели! И така... кога започваме с есетата?
„След като се запозная с родителите на гаджето ми” – прииска ми се да кажа. Но вместо това затръшнах вратичката на шкафчето ми и безрадостно отминах.

Поседях в неведение достатъчно дълго.
Изглежда всички бяха видели родителското тяло на семейство Стърлинг, всички освен мен. Трябваше да се убедя, че това ще се промени. Щом Стърлинг не идваха при мен, реших, аз щях да отида при тях.
Веднага след залез грабнах екипировката си от Рейвъновото Бюро по Разследванията: малка раница, фенерче и джобно огледалце. Чесънът на прах не ми бе необходим, защото този път щях да се опитам да очаровам вместо да отблъсна обекта на разследването си. Промъкването в частната собственост на Имението нямаше да ми е за пръв път.
Познавах земята и тревата там по-добре дори от собствения си заден двор. И все пак имаше едно нещо, което не бях предвидила: портата от ковано желязо бе заключена. Досега Александър винаги я оставяше отворена, за да имам по-лесен достъп до Имението. Поредната неочаквана промяна.
Щеше да ми се наложи на прескачам оградата. Протегнах се и се набрах, за да изкача собствения си Еверест. Изглежда спането в ковчег не бе подобрило физическата ми сила. Добре, че съм упорита.
Покатерих крака си до самия връх на портата. Гаргойлът ме зяпаше втренчено.
Продължих с изкачването и накрая се строполих от другата страна.
Имението изглеждаше пусто. Тъкмо щях да се промъкна вътре, когато чух как някаква кола отбива към портата и спира.
Портата започна да се отваря, а аз се мушнах в храстите.
Мерцедесът подкара през портата, а после и по лъкатушещата алея за паркиране. Накрая паркира пред Имението.
Джеймсън излезе от къщата, докато две фигури се подадоха от колата, последвани от трета. Това Александър ли беше? Бе толкова тъмно, че не можех да различа дори собственото си гадже.
От безопасна дистанция последвах неясните фигури, докато вървяха към прага на Имението, цялото огряно от искрящата светлина на свещите.
Отново останах сама. Отново бях нежеланият, който се промъква. Бях нежелана в цял Дулсвил, в училище, в собственото си семейство, а сега и в семейството на приятеля си.
Забелязах, че таванската стаичка светна. Знаех, че Александър ме рисува и мечтае за мен така както аз мечтаех за него.
Внезапно на прозореца изникнаха две фигури. Мушнах се отново в храстите покрай фасадата на колосалната къща. Проточих врат и се протегнах, за да видя до втория етаж. Две смъртно бледи лица надничаха през лишените от пердета прозорци – като духове търсещи нещо или някого, когото са изгубили. Също така внезапно както се появиха изчезнаха, а стаята потъмня.
Бях видяла родителите на Александър!