10. Поканата
Превод: ki6i
Точно бях стигнала до вкъщи и оставях колелото си в гаража, когато долових звук от кръжене на няколко метра от мен. Предпазливо, на пръсти, се промъкнах до вратата като държах фенерчето си под ръка в случай, че изникне някой пакостлив вампир.
Обаче не видях нищо необичайно. Беше просто баща ми, който паркираше SUV-а*. Бях сигурна, че звука е дошъл от някоя гладна миеща мечка тършуваща за остатъци в кофата ни за боклук. (*SUV - ППС, което комбинира възможностите за превоз на товари и гъвкавостта на пикап, с пространството за превоз на пътници на ван или комби.)
После чух скършване на клонки. И стъпки.
Реших да проуча. Задният ни двор бе само на десет метра от гаража. Всичко, което ми се въртеше в ума бе Фреди Крюгер(* Freddy Krueger е герой от серийния филм на ужасите "Кошмари на Елм Стрийт”( A Nightmare on Elm Street )). Майкъл Майерс(*Michael Myers е герой от серийния филм на ужасите „Хелуин” (Halloween - 1978)). Или Джейсън с хокейната маска.(* Герой от третия филм от поредицата Петък 13-ти(Friday The 13th)). Все откачени филми на ужасите, в който главните герой преследват жертвите си до смърт. Бях гледала твърде много страшни филми, за да съумея да разкарам всички от мислите си. „Мисли си за детски филмчета” – наложих си. Барни(*Barney – е лилав динозавър). Телетъбис. Дора(*Dora The Explorer – в епизодите от това детско Дора търси някого или нещо, на което да помогне). Но тези картини ме плашеха дори повече.
Приготвих си ключовете и реших да се отправя към вкъщи, преди любопитството да ми е коствало телесна повреда. Поех си дълбоко дъх и се устремих напред. Но преди да съм направила и една крачка, се оказах в неочакван капан. Този, който блокираше пътя ми за бягство, скрит в сенките, не нито бе Тревър, нито отмъстително настроения вампир – личният враг на Александър, Джагър Максуел. Беше самият Александър.
- О... това си ти. Слава Богу! - отидох да го прегърна, а той скръсти ръце.
- Къде беше? – попита той. Стоеше така непреклонно както тате, когато често нарушавам вечерния си час.
- Просто излязох да покарам. – казах му честно.
- Сама? Посред нощ?
- Все още е рано. Пък и имам фарове. – отново всичко беше истина.
- Тогава за какво ти е това? – попита и посочи фенерчето ми. – Да не си търсела нещо? Или по-скоро някого?
- Винаги е от полза да имаш и резервен източник на светлина. Не съм като теб: не мога да виждам в мрака. – направих гримаса в опит да върна малко от обичайната му усмивка. Смразяващото му изражение остана непокътнато.
- Ходих до вас. – признах. – Всички в Дулсвил, в това число и Мат, Беки и Тревър са виждали родителите ти. И аз исках да ги видя.
Почувствах се ужасно. Нетърпението пак ми бе изиграло лоша шега. Не бях сигурна как щях да реагирам, ако Александър се промъкваше около къщата ми, опитващ се да зърне родителите ми сякаш са експонати в цирк. Не бях по-добра от местните клюкари.
Очаквах сякаш цяла вечност Александър да ми отговори. Срамувах се от себе си и избягвах погледа му.
Гаджето ми хвана китката ми и нежно ме придърпа към себе си.
- Предполагам, че трябва да кажа на полицията да те арестува за навлизане в частна собственост. Но винаги съм имал слабост към красиви момичета, които сами си признават. – каза той почти заплашително.
- Знаеше, нали? Толкова ли съм предвидима?
- Беше само въпрос на време да те забележа как се криеш в храстите.
- Не си ли ядосан?
- Още не съм свършил с теб. И така, готова ли си да си понесеш наказанието?
Кимнах нещастно. И на идея си нямах какво може да е наказанието наложено от един вампир. Но бях готова да разбера.
- Осъждам се да ме дариш с хиляда целувки. – каза той.
- А може ли да започна още сега?
Най-накрая се усмихна. Вплетох устните си с неговите и се притиснах към него.
Когато целувката свърши, започнах пак да се извинявам.
- Няма нищо. И без това е време да ги видиш. Но за тази вечер ще трябва да се задоволиш само с мен. – намигна ми.
През следващия час продължихме с изпълнението на наказанието ми.
* * *
Още едно мистериозно писмо пристигна – но този път в моята къща.
- Имаш поща. – каза майка ми, когато станах на следващата сутрин. – На кухненския плот е.
Не бях свикнала да получавам картички, освен когато не беше рожденият ми ден или някой празник. Дори това да бе просто брошура от колеж, пак щях да съм развълнувана, защото някъде бяха написали моето име.
Тъмно лилав плик лежеше спокойно до пастелено сините ни солнички за сол и пипер.
С красив черен калиграфски почерк пишеше: Госпожица Рейвън Мадисън. Както и на писмото на Александър и на това липсваха печати и марки. На гърба му с восъчен печат бе щамповано „С”.
За малко да го разкъсам(както обикновено правех), когато си спомних как Александър отваряше пощата си.
- Мамо. – извиках. – Имаме ли нож за писма?
- Мисля, че има един на бюрото на баща ти.
Отворих остъклената врата на офиса на тате. В стаята имаше тъмно дъбово бюро украсено със семейни снимки. Огледах бюрото в търсене на какъвто и да е остър предмет, но намерих единствено няколко молива и тиипадове(* острите поставки на голф топките). Започнах да ставам нетърпелива и затова затършувах из чекмеджетата на бюрото.
Най-накрая под една папка намерих един златен нож за писма с дръжка във формата на тенис ракета. Внимателно разрязах плика.
От вътре извадих картичка с думите:
Господин и Госпожа Константин Стърлинг
Ви молят да ни удостоите с удоволствието
да гостувате за вечеря този петък по залез
в Имението „Стърлинг”
Бенсън Хил
Беше официално. Най-накрая щях да се срещна с родителите на Александър и имах официална покана, за да го докажа!
Съб Юни 27, 2009 2:42 pm