12 глава, 6 книга

12. Кралска кръв
Превод: ki6i

Стори ми се, че на Джеймсън му трябваше повече от час, за да ме закара до Имението. Страхувах се, че докато се доберем до портите вечерята вече отдавна ще се е вкочанясала.
Най-накрая паркирахме пред Имението. Откриваше се неземно красива гледка. Свещите пробляскваха леко отвътре като на празнично събиране. Джеймсън ми отрови вратата, за да вляза.
Стигнах до върха на ронещите се входни стълби и тогава сякаш точно навреме, вратата се открехна. От вътрешната й страна ме очакваше първият зрял вампир, когото някога съм срещала през живота си. Отначало не видях нищо. А след това от мрака излезе Александър все така красив накипрен с прекалено големите си риза и джинси.
- Еха! Красива си. – той ми подаде ръка и ме целуна по бузата.
Слаба протяжна мелодия на цигулка изпълваше цялото Имение. Един самотен калаен чадър седеше, за да придържа шест други чадъра за слънце, поставени пред входната врата.
- Госпожица Рейвън е тук, - извика Джеймсън към втория етаж и се оттегли към кухнята.
- На мама й отнема цяла вечност, за да се приготви.
Въздухът в Имението бе необичайно мразовит, до толкова че потреперих от студ.
- Нервна ли си?
- Вцепенена от ужас и студ.
- Мама обича терморегулаторът да е настроен на минусови температури. Ей сега ще го оправя.
- Няма проблем... – започнах.
Но Александър вече бе тръгнал.
Смъртно бледа и болнава на вид жена се спусна надолу по постланото с червено кадифе стълбище като същинско привидение. Перфектната й черна, лъскава, права коса на ярко лилави кичури се спускаше да етажи върху слабите й, красиви рамене.
Тя продължи да слиза по стълбите с увереността на Клеопатра и облеклото на Елвира(* героиня в телевизионното шоу „Елвира, господарката на мрака” (Elvira, Mistress of the Dark(1988) ). Патладжанено сините й червило и лек контрастираха едновременно великолепно и страховито на бледата й като труп кожа.
Наситено черната очна линия подчертаваше котешките й очи, а дългите й лилави кокетни мигли проблясваха. Черна татуирана роза се подаваше черният й кадифен корсет, който завършваше на гърдите й образувайки формата на сърце. Малката й талия бе подчертана от платнен колан и дълга падаща черна пола тип „сирена”. Тялото й бе слабо, но и изваяно на всички важни места.
Бях като хипнотизирана от красотата й.
От края на стълбището един мъж пристъпи от сенките. Беше висок, широкоплещест с ослепителна прошарена в бяло и сиво коса до раменете. Той бе напълно великолепен, способен да удари, която и да е звезда от 50-те в земята. Черните му вежди бяха в ярък контраст със снежно бялата му кожа. Носеше черен копринен костюм с кървавочервена вратовръзка и наметало в тон. Острият му старинен дървен бастун завършваше с дръжка от слонова кост под формата на череп. Бащата на Александър пое покáзно ръката на жена си и после заедно се отправиха към мен.
Замръзнах. В момента стоях пред родителите на Александър. А дори не знаех дали трябва да им се поклоня или просто да ги поздравя. За мен те си бяха най-нормално изглеждащите родители на целия свят.
Госпожа Стърлинг ми подаде ръка. И каза, с най-мелодичния румънски акцент:
- Радвам се, че най-накрая се запознахме, Рейвън.
Не можех да правя нищо друго освен да зяпам белезите от ухапване по вратовете им.
Опитах се да кажа нещо, но изпитвах такова благоговение към тях, че думите просто не искаха да се отделят от гърлото ми.
Точно тогава и Александър се върна.
- Това е, Рейвън. – каза той гордо.
- Току-що бяхме започнали да се представяме сами. – отбеляза майка му.
- Толкова се радвам, че Ви срещнах, госпожо Стърлинг. – най-накрая успях да продумам.
Ръката й бе студена, но непоколебима:
- Казвай ми Касандра.
- А това е баща ми, Константин. – каза Александър.
И господин Стърлинг ми протегна ръката си:
- Колко е приятно, че се виждаме, Рейвън. – гласа му бе така гърлен, че по цялото ми тяло ме полазиха тръпки. Тъмните му очи бяха настоятелни и хипнотизиращи.
- Тя е точно толкова красива, колкото ни я описа Александър. – направи ми комплимент елегантният, по-възрастен Стърлинг. – Личи си, че имаш изтънчен вкус. – усмихна се и светлината на свещите улови ъгълчетата на острите му като бръснач зъби.
Не бях много сигурна дали няма предвид „вкус” по-буквално от нужното. Все пак това бе комплимент от вампир.
- Александър много ни говори за теб. – каза госпожа Стърлинг.
- Така ли?
- Ела, днес ще вечеряме навън. Направо съм прежадняла за кръв, а и съм гладна до смърт.

Запътихме се към входната врата, там на стената бе облегнат чадър.
- Луната може да е толкова силна понякога. – госпожа Стърлинг отвори чадъра си, докато слизахме по стъпалата към задния двор. Звукът от цигулката ставаше все по-силен.
Задният двор бе станал мрачно тържествен. Готическите приготовления, които ни очакваха бяха грандиозни. Дълга черна пътека се прокрадваше в тревата от края на стълбите чак до мястото на страховитата вечеря под звездите. Четири факли горяха, вероятно, за да изгонят насекомите(но в този случай като че ли даже ги привличаха), а няколко метра по-натам бе поставена продълговата маса от тъмно дърво. Няколко огромни свещника обграждаха масата, а восъкът от тях се стичаше като капещи капчици кръв. Александър джентълменски ми предложи стол и го задържа докато седна, както господин Стърлинг направи с този на жена му. Госпожа Стърлинг се настани откъм главата на ковчега, господин Стърлинг там, където би трябвало да са краката, а ние с Александър от другите страни.
С изненада видях струнното трио в беседката – двама мъже в смокинги и жена във вечерна рокля – свиреха в минорна тоналност, немелодичен вариант на погребални песни. Не бях виждала подобни музиканти тук, в Дулсвил. Бях така убедена, че музиката идва от някаква забава в центъра. Нямах си и на идея, че може да имаме жива музика. Или по-скоро, нежива.
Беше неописуемо. Задният двор се бе преобразил в загадъчна гостна. Единственото, което липсваше, за да стане стаята пълна бе едно малко бюфетче с порцеланови съдове.
Ако Беки и родителите ми можеха да ме видят сега, пак нямаше да повярват, че съм гост на такова страховито празненство. Единственото, с което можех увековеча събитието бе със снимка – но и тогава, повечето от участниците нямаше да виждат.
Джеймсън бързо обслужи госпожа Стърлинг. Поднесе й чаша, в която имаше нещо от сорта на шампанско примесено с кръв.
- Обичам да има мехурчета. – каза тя през смях.
Джеймсън се приближи към мен с коктейла „Подземен свят”:
- Аз бих искала кола. – казах.
- Разбира се, госпожице Рейвън.
След това се опита за налее и на Александър, но той покри чашата да с ръка.
- Аз ще пия това, което пие и Рейвън.
Джеймсън приключи със сервирането на напитката като сипа и във високата чаша на господин Стърлинг, после отиде до един скрин наблизо, откъдето се върна с две коли.
- Да вдигнем тост. – каза госпожа Стърлинг и вдигна чаша. – За Рейвън и Александър – нека приятелството ви продължи до края на вечността.
„Приятелство?” – почудих се. Да не би Александър да не им е казал, че сме гаджета. Или тя просто иска да бъде тактична? Хвърлих поглед към Александър, който изглеждаше доста объркан. Чашите ни се чукнаха под светлината на блещукащите звезди.
- И така, как точно се срещнахте с Александър? Знаеш мъжете не са много добри в детайлните описания.
„Промъкнах се в къщата ви, а той ме изненада в гръб” – ми се прииска за кажа. – „Или да спомена и това, че Беки едва не му беше налетяла на входа на Имението?”
- Ами... ъ-ъ-ъ...
- Видях, Рейвън, няколко пъти преди да събера кураж да я поканя на вечеря. – отговори Александър вместо мен.
- Колко романтично. – отбеляза госпожа Стърлинг. – Усамотена среща-вечеря. С господин Стърлинг се срещнахме на гробищата.
- Еха... и това е много романтично. – казах честно.
- Толкова сме щастливи, че Александър си е намерил някого, с когото да поддържа компания. – каза любящо.
- С госпожа Стърлинг разбрахме, че Александър ти е разказал за семейството ни. – каза господин Стърлинг. – Очаквахме далеч по-различна реакция от момиче на твоето място, но виждаме, че ти проявяваш не само разбиране, но и ентусиазъм. Това е доста изненадващо.
Не знаех какво да кажа, затова запазих тишина.
- Намираме за доста интригуващ факта, че ти изпитващ същата страст, каквато изпитваше майка ми към някои неща. – продължи той, жестикулирайки. Сякаш намекваше за Подземния Свят, но така и не го спомена. – Александър е наследил от нея влечението си към рисуването, а ти притежаваш другата й страст.
„Вампирите?” – те очакваха реакцията ми. Какво се предполагаше, че трябва да кажа? Обърнах се към Александър за помощ. Нормално любвеобилните му очи сега бяха почервенели.
- Мисля, че трябва да си намерим друга тема на разговор. – каза Александър на баща си.
- Трябва да поясня, че ние с госпожа Стърлинг сме загрижени за този въпрос. – продължи господин Стърлинг. – Майка ми бе много очарователна жена, но остана изолирана в този град с обкръжение много по-различно от собственото й семейство. Не искам и ти да страдаш от същата съдба.
Александър се разгневи:
- Поканихме Рейвън на вечеря, не на дисертация.
- Константин, Александър има право. – прекъсна го госпожа Стърлинг. – Ще имаме предостатъчно време за подобни разговори.
- Нека просто кажем, че ние оценяваме разбирането ти към начина ни на живот и да оставим темата за момента. – каза той.
- И така, какво обичаш да правиш? - попита учтиво, сменяйки темата.
- Обожавам да ходя на гробищата, да гледам телевизия, да слушам музика.
- Ами училището? Часовете интересни ли са ти? – поинтересува се господин Стърлинг.
- Не особено, бих предпочела да имам частен учител като Александър.
- Има ли предмет, който да те привлича? Нещо, което да искаш да станеш? – запита отново.
„Вампир.” – направо си умирах го кажа. – „Като вас.” – но нямах смелостта.
- Ще имаш достатъчно време за въпроси. – каза госпожа Стърлинг. – Остави я да яде, за Бога.

Джеймсън дойде с табла пълна с почти сурово месо. Изумих се колко неапетитно изглежда нещо подобно. Нямаше значение и без това бях прекалено изнервена, за да мога да ям, пък и зеленчуците в порцията бяха достатъчно, за да ме заситят.
Но на мен Джеймсън поднесе специална порция – пилешка плешка напълно препечена.
- Сигурна ли си, че не предпочиташ порцията ти да е като нашите? – попита госпожа Стърлинг. – Има предостатъчно допълнително.
- Тя предпочита да е добре изпечена. – отвърна Александър.
- Някой път трябва да я опиташ така. Много е пристрастяващо. – добави тя.
Тогава светлината от свещите улови раните от ухапването й.
Дали родителите на Александър са искали да станат вампири? И дали те щяха да устоят на изкушението да ме потопят по-навътре в света на вампирите, отколкото вече бях?
Оттеглихме се от свежия нощен въздух на градинското ни парти към още по-мразовитата гостна на Имението. Там Джеймсън ни поднесе десертите ни.
Пространството над кокетната камина се красеше от портрет на елегантен джентълмен.
- Това е баща ми. – поясни господин Стърлинг, забелязал интереса ми.
- Много е красив. – казах, а господин Стърлинг се засмя.
- Той щеше да е поласкан, ако знаеше, че мислиш така.
- Това място е било построено в негова чест. – поде госпожа Стърлинг. – Като заместител. Освен това е чудесно място за Александър. Тук мина по-голямата част от подготовката му.
- Мога да добавя, - отбелязах. – че освен това тук той нарисува и много картини. Можете да украсите Имението с тях. – продължих.
- Виждала си негови творби? – попита господин Стърлинг.
- Да. Той съвсем честно спечели един ежегоден конкурс за творби на изкуството. Александър да не ви ли е споменавал?
- Не, не знаехме за това. – каза госпожа Стърлинг.
- Александър, тайни ли имаш от нас? – попита тя.
- Бе картина на мен. – порадвах се на глас. – всички бяха възхитени от нея.
- Интересно, - каза господин Стърлинг. – Значи това си правил в свободното си време.
- Той рисува през цялото време. Има дузини картини. Показвал ли ви ги е?
Александър поклати глава в знак да прекратя темата.
- Не, Александър не споделя работата си с нас. – каза господин Стърлинг.
- Е, защо да не донесем някоя? – предложих. Изведнъж усетих леда във въздуха.
- По-късно, - каза Александър. – Константин е много зает човек. Има прекалено много работа с професионалните си творци. Предпочитам да не му губя времето.
„Константин?” - Александър казваше на баща си – Константин?
- Но...
- И така, Рейвън, - каза господин Стърлинг, сменяйки темата. – Разкажи ми за родителите си.
- Те са като всички останали в града. – тогава разбрах, че може би акцентирам прекалено на тяхната смъртност. – Но наистина обичат да стоят до късно и обожават нощта. Тате обича пържолата му да е сурова. Докато растях гледахме филмите за Дракула заедно. Те обожават вампирите.
И тримата зяпаха права към мен. Бях леко прекалила с измислиците.
- Май свърших с десерта. – казах.
- Време е да те изпратя до вкъщи. – отвърна Александър на мига.

Александър ме държеше за ръка, докато Стърлинг ме изпращаха до вратата.
Вампирската двойка застана внушително като статуя и все пак не им липсваха и маниери.
- Бе удоволствие да се запознаем. - казах искрено. – Благодаря за вечерята.
- Моля те, предай поздрави на родителите си. – каза господин Стърлинг и ми подари вежлива целувка по бузата. Само това бе достатъчно да разтопи сърцето ми.
- Да, непременно трябва да се запознаем с тях. – каза госпожа Стърлинг. – Ще накараме Джеймсън да им направи покана незабавно.
„Лоша идея.” – прииска ми се да кажа, но вместо това отвърнах:
- Сигурна съм, че за тях ще е чест.
- Какво мило момиче, - каза госпожа Стърлинг. - Бих искала да те опозная по-добре, Рейвън. – отбеляза преди да съм прекрачила прага.
Очите ми светнаха:
- Непременно. Свободна съм по всяко време.
Гледката на това как аз и госпожа Стърлинг се мотаем из мола със сигурност щеше да обърне Дулсвил с краката надолу. Може би щяха да ни покажат дори по местните новини.