13 глава, 6 книга

13. Гробищен блясък
Превод: ki6i


Никога не бях очаквала, че ще ми се отдаде възможност да прекарам една нощ „по женски” с госпожа Стърлинг. Беки бе винаги навита за такива срещи. Мама – само когато и двете сме в добро настроение. Леля Либи – когато я посещавах в Хипстървил. Но госпожа Стърлинг? Майката на любовта на живота ми? Не смеех да си го мечтая, дори и с необичайно развинтеното си въображение. А сега това беше самата реалност.
Интересно ми беше какви са мотивите й. Искаше да поразпита за истинските ми намерения спрямо Александър? Или да разбере повече за мен?
И в двата случая, не ми пукаше. Та нали се приготвях за среща с най-прекрасната, вампирска майка в историята на планетата. В крайна сметка всичко щеше да се разбере от само себе си. Щях да се срещам с родителите на Александър, да прекарам малко време в компанията на възрастни вампири, и съвсем скоро отново щях да съм господарката на Имението.
По здрач пристигнах пред портата на Имението и заключих колелото си за нея. Вместо Александър да ме посрещне на вратата, на нея за добре дошла ме поздрави Джеймсън.
- Здравейте, госпожице Рейвън. Госпожа Стърлинг очакваше посещението Ви. Моля да я изчакате в гостната, тя ще се присъедини към вас всеки момент.
Тъкмо прелиствах „Румънски Замъци”, когато усетих, че нечие присъствие на прага.
Госпожа Стърлинг облечена в черна дълга до пода рокля, V-образно деколте и прелестна шапка завършваща с бледолилаво дантелено шалче, ми подаде ръка. Лъскавите бижута проблеснаха от дългите й, средновековни, лакирани в лилаво пръсти.
- Векове съм чакала за вечер като тази.
- И аз. – казах.
- Има нещо, което искам да ти покажа.
Тя извади един старинен албум със снимки.
Джеймсън ни донесе табла с питиета и ги остави на масата. Имаше две питиета: едното червена течност гарнирана със стрък целина поднесена във висока чаша, а другото обикновена кола с чадърче.
- Напомняш ми толкова за един човек, когото познавах. – каза с угнетен глас.
- За кого? – попитах.
- За бабата на Александър. – отвърна тя.
- Наистина ли?
- Ето, това е картина на нея. - госпожа Стърлинг отвори по избледнелия от времето албум. – Така изглежда майката на съпруга ми.
Тя ми показа картина на слабичка жена с издадени скули и явно емоционалните очи на Александър. Страниците на албума бяха позахабени и закъсани от корицата, а снимките почти отлепени.
- Това имение значеше всичко за нея. Както и семейството й. Сигурно си чула, че тя бе баронеса, а дядото на Александър барон. Те поддържаха близки отношения с най-високопоставените управници на държавите, както и други хора от кралско потекло, с всички крале и кралици из цяла Европа.
Знаех си! Ей, сега щеше да ми каже, че аз не съм от кралско потекло и следователно не съм подходяща за сина й.
- Но те избягаха от Румъния. – продължи тя. – когато започнали да преследват членове на семейството им. В буквалния смисъл на думата, тя ги спаси. Ако не бе нейната бърза реакция, Константин нямаше да оцелее, а с това никога нямаше да се появи и Александър. Кралското родословно дърво се съхрани и продължи. И това е най-важното за нас в случая.
- Иха... сигурно е била много смела... – започнах аз.
- Когато вече било безопасно Константин се върнал в Румъния, но майка му останала тук.
Бях попила всяка нейна дума.
- Александър споменавал ли ти е защо се премести тук? - попита ме.
- Да, но може и да е запазил нещо в тайна. Понякога е толкова мистериозен.
- Семейството ни бе сключило споразумение с рода Максуел – друго знатно и аристократично семейство в Румъния – и дъщеря им, Луна. Искахме да продължим кралската ни кръвна линия. Разбираш ли, за господин Стърлинг това бе от първостепенна важност. Той бе прекарал толкова време в притеснения около майка си, останала самотна в това имение, далеч от рода си. Искаше да осигури на Александър някой като нас – някой, който да радва всички ни. Това, което не осъзна на време обаче е, че на големия ден единствения човек, който трябваше да е щастлив, Александър, не беше.
- Луна беше добро момиче, а Максуел прекрасно семейство. Но когато Александър ги отхвърли, обрече целия ни свят на хаос. Единственото сигурно убежище за него бе да дойде тук, в Имението. Далеч от тях.
- В деня, в който замина сърцето ми се разби. Вече щеше да е толкова далеч от мен. А сега, когато се върнахме, за да си го приберем изникна още нещо, което не бяхме предвидили: Ти.
Не знаех какво да кажа.
- Когато бях на твоята възраст доста приличах на теб.
- Била сте аутсайдер?
- Да, обличах се в откачени дрехи и танцувах чак до изгрев.
Опитах се да си представя по-откачено облекло от това, с което вече я бях виждала.
- Когато срещнах господин Стърлинг всичко сякаш си дойде по местата. И все пак, майка му се отличаваше от всички ни. Тя бе смела, величествена и смъртна. Никога не можах да достигна нейния образ. А господин Стърлинг и Александър мислят, че си като нея.
- Смела?
- Точно. Тя бе истински аутсайдер. В нейния и в нашия свят. Изпитваше силно привличане към Подземния свят. Такова увлечение, което самите ние никога не изпитахме. Това ви свързва с бабата на Александър.
- Исках да ти изясня, че срещите с Александър, си имат определени... последствия. Нямаше да можем да се наречем отговорни възрастни, ако не се тревожим за теб, точно колкото се тревожим и за собствения си син. – продължи тя.
„Да не би да искате да ме превърнете” – прииска ми се да кажа. – „Само определете дата.” И все пак вътрешно знаех, че няма да е така лесно. И че всъщност госпожа

Стърлинг не намеква за това.
- Сега, стига толкова скучни разговори. – продължи тя. – Искам да прекарам малко време „по женски” с някого.
- Съгласна.
- Тук има ли ателиета за татуировки? – попита с ексцентрична усмивка.
- Не и наблизо.
- А врачки?
- Ако се отбием няколко града по-надолу.
- А змиеукротители?
- Само веднъж годишно, по време на панаира.
- Е, тогава ще трябва да се забавляваме сами. – каза тя категорично. – Джеймсън, докарай колата!

Настаних се в Мерцедеса на мястото до госпожа Стърлинг и докато Джеймсън ни караше към града единственото нещо, което ни делеше бе чадъра й.
- Спри тук. – каза майката на Александър, когато наближихме площада. Изминаха няколко секунди преди зловещият човек да отреагира и да скочи на спирачките. Излязохме от колата, за да стъпим на претъпканото площадче.
Мейн Стрийт бе осеян само с малки, наскоро ремонтирани магазинчета предназначени главно за „обикновените” тийнейджъри. Това си бе свърталище на семейства, хора разхождащи кучетата си и някои ученици от по-горните класове. Госпожа Стърлинг разтвори чадъра си, сложи очилата и преметна лилавата си кадифена чантичка с черна дантелена каишка на рамо, превръщайки се в наистина внушителна гледка. Дори аз се усетих, че я зяпам. Чувството бе като да вървя до кинозвезда. Макар че за дулсвилци бяхме по-скоро като зрелища от цирк. Хихикане, подмятания и погледи ни преследваха отвсякъде – зад нас и пред нас по цялата пресечка.
Госпожа Стърлинг с изваяната си фигура и стил тип „гробищен блясък”, дори и не забелязваше погледите. Държеше се като истинска първокласна звезда, освободена от неизменните си папараци.
Когато минахме в близост до няколко човека, които разхождаха кучетата си, те започнаха да станат буйни. Но госпожа Стърлинг отново сякаш дори не забеляза.
Спряхме пред магазина „Парти на чантите”. Госпожа Стърлинг въздъхна при гледката на леопардовата мини чанта без дръжка на витрината.
- Хайде да влезем. – каза тя.
И ние се озовахме в прескъпия моден магазин. Отвсякъде те дебнеха ефектни трикове за привличане на вниманието, целящи са си харесаш вид, материя, копче или панделка, за да си тръгнеш накрая с единствена по рода си, правена по поръчка чанта. Продълговати маси поставени в центъра на магазина покрити с изчистен откъм цветове плат, а върху тях поставени уж случайно чанти, все едно са на парти.
Собственичката си нямаше и на идея кой или по-скоро какво току-що бе влязло в магазина й. Усещах как лицето й се напряга, в опит да задържи мислите си в тайна. Бе готова незабавно да натисне паник бутона. Но вместо това тя реши да се направи на ентусиазирана:
- Ние сме професионалисти в това да правим единствени по рода си чанти. Може да ви посетим у вас и ако там има поне пет жени, на които да покажем продуктите си, ще получите чанта като подарък.
Представих си как магазинерката, влачейки едва-едва мостри на всевъзможни платове, пристига и открива Имението вместо обичайните палати с пет спални и дузини формички за сладки и как бяга през глава още преди марковите й токчета да преминат през прага на железните порти.
Госпожа Стърлинг не каза й дума, сякаш още разглеждаше магазина. Придържаше чадъра си с една ръка, а с другата разглеждаше чантите.
Усетих как продавачката се обърна към вътрешния си часовник с надеждата да се измъкне от магазина незабавно.
- Направо се влюбих в това! – възкликна госпожа Стърлинг, докато държеше черна вълнена чанта от плат за килими. – Имате ли го с леопардов десен?
- Да. Каква точно искате с кант, изчистена или с панделка? – попита продавачката вече ентусиазирана заради евентуалната бъдеща продажба.
- С черна дантела. И бих искала дръжка за пред рамо от синджир.
Продавачката се опита да скрие шока си. Всяка дръжка в този магазин бе като произведение на изкуството изработено или от синтетичен плат или от панделки.
- Сигурна съм, че и това може да го открием някъде. – каза тя, непоколебимо.
Аз държах една пурпурна платнена раница с една презрамка. Най-евтиното нещо тук струваше 95 долара и бе с размерите на козметична чантичка.
- Тук има неща, за които си заслужава да умреш! Избери си нещо, Рейвън.
Сковах се. Знаех, че мама ще откачи, ако научи, че някой извън семейството ми е купил такъв скъп подарък. Дори мама, която винаги си купуваше модерни дизайнерски чанти, ходеше за тях в пазара на мола.
- Аз плащам. – каза госпожа Стърлинг с решителен, но и любвеобилен тон.
- Не благодаря. Няма нужда.
Продавачката надушила още една евентуална продажба ме огледа. Наоколо имаше много чанти розови, зелени, с шотландско каре, но нищо, което да крещи името ми.
- Не съм сигурна, че тези шарки са в стила й. – каза тя на госпожа Стърлинг. – За нея можем да направим черна с червен хастар. Или... сега се сетих за един специален десен останал от Хелуин.
Тя бързо се шмугна в склада и излезе с една мостра от плата. Беше черен на малки металиково сребърни прилепчета.
Не можах да направя нищо друго освен да покажа благоговението си по това малко парченце плат.
- Направо да умреш при вида му! – каза госпожа Стърлинг. – Вземаме я.
Мама щеше да ме убие, ако разбереше, че госпожа Стърлинг ми е купила хиляда доларова чанта. Но сега бях вкарана във водовъртежа между един вампир и една твърде настоятелна продавачка.

- Избери си вид чанта, която да е в твой стил. – окуражи ме жената.
- Наистина не трябва... – опитах да противореча.
- Все още държи тази чанта за през рамо. Струва ми се, че ще е зашеметяваща с десен като този. – каза госпожа Стърлинг на собственичката.
Докато жената уговаряше поръчката ни по телефона видях как кардинално си бе променила мнението за госпожа Стърлинг. Но така или иначе госпожа Стърлинг не изглеждаше затрогната.
Възхищавах се от майката на Александър. Никога не бях имала някого, от когото да се възхищавам. Модел за подражание. Е, естествено имах си мама и Леля Либи. Две жени, които са уверени, решителни и наясно със себе си. Но нямах никого с моя вкус и стил – никого преди да срещна госпожа Стърлинг.

* * *
Пекарната на Шърли е старомодна постройка, в която се приготвят най-пресните бисквити, торти и понички в цял Дулсвил. От едната страна на магазина можеш да си купиш геврече с шоколадова глазура, а от другата какъвто и да е сладолед от витрината.
Шърли все още предлагаше топки със сладолед заедно и помощниците й тийнейджъри. При ясна нощ като тази опашката се извисяваше чак до ъгъла на сградата, все едно се чака за премиера на „Междузвездни войни”.
Макар и най-накрая да влезнахме вътре, госпожа Стърлинг продължи да държи гордо чадъра си отворен. Тя бе висока и величествена и си я представих как, ако някой я докачи, макар че е дама, тя ще до смачка като буболечка.
- Две шоколадови фунийки и една фъстъчена – нареди тя. - Любимото на Джеймсън. – прошепна ми на ухо.
Сърцето ми се разтопи от любезността й към иконома й.
- Вие сигурно не сте от тук. – каза Шърли.
- Нима си личи? – попита тя през смях. – Така е. Ние сме от Бенсън Хил. И от сега нататък ще препоръчвам сладоледа ви горещо на всички.
- За което ще съм Ви благодарна. – каза Шърли. – и ще ви дам допълнително сладолед.
Шмугнахме се обратно в Мерцедеса. Когато и двете заехме местата си, в паркираната отпред кола, нападнахме сладоледите си.
- Обожавам, когато хората ме зяпат. – каза тя с мелодичния си глас.
Това не бе нещо, с което да съм свикнала. Погледите на хората. Винаги усещах кога някой ме наблюдава. И никога не се чувствах удобно, докато обикалям из центъра. Предпочитах парка, където има далеч по-малко хора.
- Виж ги тези двамата. Изглежда това е първата им среща. Колко очарователно. – каза госпожа Стърлинг. – И как младият мъж дава пари на уличният музикант, докато жената и детето му си похапват бонбони – като поздравителна картичка е. – после погледна към три момичета, облечени абсолютно еднакво, които си поделяха един ягодов сладолед. – Напълно очарователно!
Никога досега не се бях възхищавала, на който и са било дулсвилец. Но госпожа Стърлинг бе като омаяна от тях. Тя ми показа колко интригуващи могат да бъдат обикновените хора, ако само отделиш време да ги погледнеш.
Когато най-сетне стигнахме вкъщи, бях развеселена като фен, който току-що е видял любимата си група.
Госпожа Стърлинг бе красива, бе вампир, бе уверена като същинска кралица. Тя бе всичко, което аз исках да бъда.