14. Мини Имение
Превод: ki6i
Както обикновено не ми беше по силите да се концентрирам и да си напиша домашните – но този път си имах хубав повод. Най-накрая се бях запознала с родителите на Александър и освен това с майка му си бяхме прекарали цяла вечер „по женски”.
И все пак още се чудех какво ли означава това за Александър. Той бе господар на замъка месеци наред, само можех да си представям колко тежка промяна преживява сега, когато те са превзели „неговото” пространство. Бях убедена, че заради това бе толкова посърнал в началото на последната ни среща. Лежах си на креслото си тип "барбарон" и се чудех какъв ли щеше да е живота ми, ако Сара и Пол Мадисън живееха в Европа и аз имах пълен контрол над дома ни.
Бих направила основен ремонт на цялата къща „Мадисън”. Бих пребоядисала всички бели стени в черно. Ярките пердета с флорални мотиви щях да заменя със сиво-кафяво кадифе. А поръчаните по каталог мебели с антични от антикварни магазини. Щях да живея на светлината на свещи, но и да ползвам електричество за основни нужди като хладилник, кабелна телевизия и сешоар. Ковчегът на Александър щеше да е точно до леглото ми. Щях да сложа едра охрана пред вратата на стаята ми, така че брат ми да не е в състояние да разбере истинската идентичност на гаджето ми. Щяхме да стоим по цели нощи и да гледаме Изгубените момчета(*The Lost Boys е филм с вампири от 1987) и да се угояваме с пуканки. Били и Хенри щяха да обитават сутерена, да имат стриктно спазван вечерен час наложен лично от мен, и да изстрелват конфетни снаряди към къщата на Тревър по моя команда.
Щях да преживявам единствено на Граф Шокола(зърнена закуска) и карамелени латета. Училището щеше да е само пожелателна част от деня.
И все пак тези фантазии бяха болезнено откъснати от реалността, в която живеех. Никога нямаше да мога да постигна такава независимост, поне докато не навършех пълнолетие. И макар че така силно исках да разперя прилепови криле без да съм ограничавана от нищо, консервативните ми и властни родители управляваха цялото ми съществуване. Не разполагах с достатъчно пари да си наема апартамент, да си плащам за необходимите продукти в бакалията, да ходя на зъболекар. Но въпреки че бях безвъзвратно потънала в жаждата за живот и любовта, дори под влияние на тези чувства, не можех да отрека, че те са моят спасителен пояс. Ако родителите ми не бяха до мен, за да ме водят и подкрепят, светът щеше да е доста по-мрачен, отколкото е сега.
Дулсвилската разпределителна гара е била построена в края на 19-ти век. Това, което преди е било процъфтяваща и оживена гара, за внос и износ на въглища, пшеница и царевица, сега бе гробница. Товарните вагони бяха само зловещи паметници напомнящи за предишното си величие.
Вагоните бяха осеяни дупки от липсващи дъски и бе цяла мистерия на къде водеха повечето от релсите. Всичко останало бе покрито от избуяла трева и плевели.
Александър ме помоли да се срещнем то разпределителната кула. Намерих го да ме чака облегнат на един покрит с графити товарен вагон, чиято врата липсваше сигурно от десетилетия.
- Най-накрая отново сме заедно. – казах и го притиснах с всичка сила към мен. Александър отвърна на прегръдката ми, но изглеждаше разсеян. – Какво има?
- Ковчегът ми е така празен сега. – думите му ме удариха в всичка сила, макар и удобно сгушена в прегръдките му.
- Помоли родителите си да ни отпуснат малко лично пространство. Няма нищо лошо в това. И моите родители ми лазят по нервите. Ти си късметлия. Можеше да си починеш от тях няколко месеца.
- Де да беше само това. Но сега искам да мисля само и единствено за теб.
Наклоних глава и оголих врата си.
- Моля те, просто го направи, сега. Хайде и нека да се свършва с това...
- Толкова обичаш да драматизираш. Освен това сега не сме на свещена земя.
- За това ли ме доведе тук вместо на гробищата? За да не се изкушиш?
- За да не се...
На това място нормалният свят би възкликнал, че съм в ръцете на чудовище, но аз си знаех, че съм в компанията на ангел на мрака. Александър докосна леко врата ми със зъбите си, усетих допира му като гъдел, не можех да не се засмея. После се отдръпна.
- Не разбираш какъв ще е живота ни в действителност. Постоянно ще се нуждаеш от мен.
- Аз и сега имам постоянна нужда да си до мен.
- Повярвай ми, Рейвън, доста съм мислил за това какво ще е. Представям си го всеки ден.
- И какво точно си представяш?
- Как спим в един ковчег. Как живеем в Имението – за да можеш да посещаваш родителите си – но и как пътуваме по света заедно. Рим, Париж, Гърция. Ще те рисувам и ще продаваме картините на различни галерии по цял свят.
- Еха. – нямах си и на идея, че Александър изживява същите фантазии като моите. – Тогава защо не го направиш? Така ще е вечно.
И точно тогава доловихме лай на куче.
- По-добре ще е да влезем вътре преди някой да ни е забелязал.
Александър пое ръката ми и ме повдигна, за да се кача във вагона. Аз бях като еквивалента на принцесата върху белия кон придружавана от чаровния принц през градина с лалета. Само че в моя случай всичко бе в мрачни краски и повечето цветя бяха мъртви.
Попаднах в мечтания свят. Целият вагон бе осеян с малки свещи и свещници. В кристални вази си почиваха току-що набрани безжизнени рози, а венчелистчета покриваха целия дървен под. Картините на Дулсвил и на мен, които преди красяха Имението сега бяха окачени на стоманените стени на вагона. Аромат на лавандула се носеше навсякъде.
- Помислих си, че като не мога да заведа теб в Имението, мога да преместя Имението при теб.
Замръзнах. Очите ми се насълзиха. Шоколадовите очи на Александър гледаха надолу към мен, а тънка усмивка се прокрадваше по приказното му бледо лице, в очакване на реакцията ми.
- Не мога да повярвам! – възкликнах, докато изучавах всеки детайл, който той бе пресъздал. – Това е най-хубавият подарък, който съм получавала някога!
Притиснах го към себе си адски силно с цялата сила, която ми бе останала.
Александър ме погъделичка. Гласът му бе несравнимо мек, а устните нежни. В сърцето ми бушуваше толкова много страст, че си помислих, че ще се пръсна. Вплетох пръсти в копринено меката му коса. Завъртяхме се и телата ни се преплетоха, докато не се замаяхме и паднахме на импровизираните възглавнички.
Не се нуждаех от каквото и да е Имение. Единственото, от което имах нужда бе Александър.
Съб Юни 27, 2009 2:48 pm