15 глава, 6 книга

15. Има ли иконом в къщата?
Превод: ki6i

На следващия ден, бях в гаража и помпах гумите на колелото си, когато мама отби към алеята ни, подаде се от кола и ми сервира:
- Поканих семейство Стърлинг на вечеря. – информира ме.
- Ти си направила какво? - попитах, освобождавайки помпата от клапата.
- Поканих ги да дойдат. – повтори тя.
- Защо? Как? – изправих се, шокирана от новините, които майка ми бе донесла.
- Обадих им се по телефона. Защо си така странна? Хората правят такива неща от десетилетия.
- Но...
- Госпожа Стърлинг бе толкова радостна. – продължи мама. – Не мисля, че някой друг от града ги е канил досега, така че мога само да кажа, че се гордея, че бях първа.
- Много се радвам за теб... но...
- Не искаш ние да се запознаем с тях? Или те да се запознаят с нас?
- И двете.
- Значи ги искаш само за себе си. – простена майка ми.
- И има ли нещо лошо в това? Току-що се запознах с тях. Позволи ми да прекарам малко време насаме с тях преди да започнеш да парадираш с тях през функционерите в клуба по голф.
- Е, ако знаех, че ще реагираш толкова бурно... Предполагам, че трябва просто да се обадя и да отменя срещата.
- Да не си посмяла! Не можеш; ще е грубо.
- Знаех си, че ще разбереш гладната ми точка. – каза тя, давайки ми свръх пламенна прегръдка тип „триумфираща майка”.
Още от дете, всички семейни хранения на семейство Мадисън се сервираха в столовата т.е. на една малка продълговата масичка със столчета в тон. Драскотините и петната по нея издаваха възрастта й като кръговете върху стъблата на дърветата. Закуска, обяд и вечеря; домашните; както и многото училищни проекти се сътворяваха тук, на тази маса. Гостната обаче се пазеше само за гости и празници. Изведнъж на масата се озоваваше празнична покривка, сребърни свещници стил „Стърлинг”, кристални солнички за сол и пипер, ленени салфетки и някои съдове от китайски порцелан от близкия шкаф с витрина.
- Нямаме нито една черна ленена покривка. – извиках на мама, която бе в кухнята и приготвяше вечеря. Ровех из чекмеджетата на шкафа в търсене на нещо, което да се понрави на вкуса на Стърлинг. Но всичко, което имахме се изчерпваше до две покривки в бледо лилаво и бяла дантела и една мушама с флорални мотиви.
- Защо някой би искал черна покривка?
- Имаш ли си и на идея кого си поканила на вечеря?
Спрях на една кафява с бродирани листа и се заех да подреждам порцелана на баба.
- Не се сещам за друг път, в който да се захванеш да подреждаш масата по собствена инициатива. – каза мама със стъклена ваза със свежи цветя в ръце. – Трябва по-често да каня Стърлинг.
Не е хубаво да слагаш съдовете прекалено рано. Ще се напрашат. – посъветва ме мама.
- Просто искам да знам, че всичко ще е перфектно.
Хенри и Били Момчето дотичаха от сутерена като прииждаща армия. – Кога ще е вечерята? – попита Били.
Ужасих се:
- Той няма да присъства, нали?
- Разбира се, че ще присъства. Той е част от семейството.
- Но аз съм сложила съдове само за шестима.
- Е, нищо сега вече знаеш, че трябва да сложиш за осем. Освен това имаме дванайсет места, не е проблем.
- Представих си как темата на разговор се измества от „Какъв е живота в Румъния” към нещо от сорта на Стар Трек.
Пожар забушува във вените ми. И Били го усещаше. Той вдигна победоносно вежди и после се отправи към стаята си заедно с Хенри.
Последвах двойката идиоти нагоре по стълбите. Намерих новата си раница от „Парти на чантите” попаднала незнайно как до полицейската ми палка. Почуках на вратата му.
- Вампири не се допускат. – изкрещя той между няколко момчешки кикота.
Бутнах открехнатата врата. После отворих портмонето си и му подадох пет доларова банкнота. – Ще помолиш ли да вечеряш у Хенри?

Лицето му засия сякаш току-що бе видял чисто нова фигурка на Люк Скайлокър.
- Нямаш проблем.
- Обещаваш ли?
- Честен кръст.
Връчих парите на брат си.
Той стисна здраво банкнотата в ръка:
- Това бе само, за да го помоля. – каза той. – Но не е задължително да ходя.
Едва сдържах инстинкта си да го ударя с портмонето по тъпата глава. Личеше си, че се бе учил от най-добрия, затова в крайна сметка реших да уталожа реакцията си.
Зарових отново в портмонето си. Бяха ми останали само три банкноти по един долар.
- Това е за да останеш там. – казах и му подадох една.
- Това е, за да „ядеш” там. – подадох му още една.
- А това е, за да не си идваш преди да е станало много късно.
- Е, в такъв случай ще ми трябват още пари, за да гледам и филм.
- И за начос. – добави Хенри. – Винаги ям начос по време на филм.
- Обзалагам се, че го правиш „винаги”. Сигурно ще поискате и пари за видео игри?
И двамата кимнаха енергично.
Това бе риторичен въпрос. – изръмжах. – Това е всичко, което имам. –подадох му една десетачка, една двайсетачка и няколко банкноти целите осеяни в памучени влакна от дрехите ми. – Но обещавам да ти подаря и първородния си син, ако съумееш да изкараш цялата нощ там.
- Това ще се направя, че не съм го чул. – каза, докато аз вече тичах с все сила към вратата.
- Мислех, че правиш пържоли! – казах, когато отново бях в кухнята. Очаквах да усетя едва доловим аромат на марината, а вместо това се натъкнах на обикновена вода вряща на котлона.
- Реших, че ще е по-добре да направя спагети. –каза мама.
- Стърлинг не могат да ядат това. Трябва да им приготвиш месо, за предпочитане по-сурово.
- Защо... да не са животни?
Прехапах черната си устна.
- Сигурна ли си, че не можем да наемем кетъринг? – попитах. – Или поне някакви сервитьори? Те са свикнали да имат иконом.
- Ние сме такива, каквито сме – не наемаме други хора. Знаеш го. Убедена съм, че ще харесат кашкавалените ми тортелини със салата. Освен това баща ти се опитва да пести.
- Сега не става въпрос за тате. Ние ще сме домакини все пак.
- Сигурна съм, че обичат италианско.
Представих си как прежаднели за кръв и гладни до смърт семейство Стърлинг гледат злобно родителите ми в очакване на истинското блюдо.
- Има ли някой в това семейство, който би се вслушал в мнението ми? – закрачих нервно и отидох да отворя хладилника. Не си давах напразни илюзии, че ще го видя пълен с кървави шейкове, но едно момиче винаги може да се надява. – Не обичат чесън, помниш ли. Никакви чеснови хлебчета.
- Знам казвала си ми го хиляди пъти.
- Е, не запомни, че трябва да направиш пържоли, въпреки че те помолих. – промърморих.
- Ще ми трябва помощ за шоколадовите сладки. – мама ме смушка с лакът.
Джеймсън поднесе пудинг фламбе. Сара Мадисън щеше да сервира сладки от микровълновата.
Докато се борех с десерта, осъзнах че преди бях прекарала толкова много време в мисли какво ще облека за срещата си със Стърлинг, а сега дори не бях започнала да мисля.
Претичах стълбите с единствената мисъл какво би било идеалното облекло за домакин на вечеря със Стърлинг. Смених поне пет вида тоалети и естествено накрая се спрях на това, което бях облякла първо - черна дантелена пола с много волани, бял корсет, чорапи на черни и червени райета и черни лачени обувки с каишка около глезена.
Когато най-сетне звънецът на входната врата иззвъня бях капнала от умора.