18 глава, 6 книга

18. Коктейлно Парти
Превод: ki6i


Няколко часа преди уговореният ни коктейл у Стърлинг да се състои, открих мама да разхвърля рокли по леглото си. Тя бе също толкова нервна, колкото бях аз при първата си покана в Имението.
- Какво да облека? – попита тя.
- Това, което искаш.
При условие, че мама нямаше да се лакира в черно и нямаше да сложи корсет над ризата си едва ли имаше особено значение какво ще сложи. Обаче тя май не бе на същото мнение.
- Това ли да облека... или това? – каза тя, докато държеше в ръце две абсолютно еднакви блузи в различни разцветки: едната бяла, а другата червена. – Госпожа Стърлинг е така изискана. Не, това си е в моя стил, но пък е и твърде предизвикателно. Не искам да и развалям мнението като се появя прекалено консервативно.
- Шегуваш се! – да не би всичко, за което така внезапно се бе заинтересувала мама да бе това какво ще си помислят съседите?
Бях решила, че тя е така омаяна от госпожа Стърлинг както бях аз – само че причините едва ли бяха еднакви: аз исках да съм като Касандра – красива, чистокръвна вампирка с великолепно вампирско семейство, пребиваващо в зловещо имение; докато майка ми смяташе Касандра за екзотична, уникална, знатна. Тя бе различна, различна като мама преди да я повлече корпоративния поток.
- Мамо, ще си идеална, ако бъдеш просто себе си.
- Казваш го, само за да побързаме.
- Не, казвам го, защото ми се струва, че пиърсинг на веждата и татуировка-паяк няма да подхожда на блузата ти Дона Каран.
- Права си. Нека да си бъда просто аз – болезнено скучното си старо аз. – каза мама, скръствайки ръце.
- Ти никак не си скучна.
- Предполагам, че единственият ми проблем е, че искам да смяташ майка си за готина.
- Не е нужно да си готина. Ти си ми майка. Ти мислиш ли баба за готина?
- Разбирам гледната ти точка. Но все пак няма нищо лошо в това да се опитвам да ти се харесам, нали?
- Ако много настояваш да ми се харесваш, предполагам, че и едно вдигане да джобните би свършило работа.

За момент бях едновременно нетърпелива и ужасéна. Родителите ми щяха да посетят Имението. Какво ли щяха да кажат? Какво ли щяха да сторят? Как ли щяха да реагират на кървавочервените шейкове?
Тате достигна със ни до алеята за паркиране на Имението. Около храстите се стелеше гъста мъгла, а от вътрешността на Имението се прокрадваше светлината от свещите.
- Изглежда като обитавано от духове. – промърмори мама на татко. – разбирам защо идваш тук – каза ми на мен. – Много е... загадъчно.
- Нетърпелив съм да видя как изглежда отвътре. Чувствам се много привилегирован. Все едно Чарли ни е дал възможност да надзърнем в шоколадовата му фабрика. – каза тате.
- Обещайте ми и двамата, че ще се държите прилично. Те имат много различен вкус от вашия. Моля Ви да не изтърсите нещо грубо. – казах.
Качих се по развитите стълби пред прага, а родителите ми ме следваха плътно.
Почуках на змиевидното чукче.
- Това е наистина... необичайно. – отбеляза мама.
- Шшт! – казах. – Обещахте ми.
Дъбовата врата се отвори със скърцане и Джеймсън се показа на прага.
- Добре дошли, госпожице Рейвън, господин и госпожа Мадисън. Ще ми позволите ли да взема палтата ви?
Мама незабавно усети смразяващия хлад на въздуха вътре.
- Благодаря Ви, Джеймсън, но ще задържа наметката си. – тя я бе завързала около раменете си, но незабавно я отвърза и облече.
- Стърлинг ще слязат след секунда. Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате?
- Не, благодаря Ви. – каза мама. – Ще изчакаме и Стърлинг да дойдат.
- Защо не ги почакате в гостната? Ще отнеме само миг. – Джейнсън ни показа вратата.
Много свещници и множество малки свещички изпълваха цялото пространство на Имението. От тавана висяха няколко светещи скелета. Музика от клавесин се извисяваше гръмко. В този момент очаквах да зърна или „Фантомът от операта”, или музикант от този тип, които да свири мелодиите му на някакъв огромен орган, но не видях нищо подобно.
Тате прегледа прашните книги, докато мама се омайваше от висококачествените мебели.
- Винаги си искала да живееш в подобна къща. – каза ми тя. – За теб сигурно е като сбъдната мечта.
Оцених разбирането на й.
Имах доброто предчувствие, че всичко ще мине добре, макар че миниатюрна частичка от свръхразвитото ми въображение продължаваше да е несигурна дали родителите ми ще са в безопасност е компанията на два вампира в собствения им дом.
Но когато видях как Александър прекрачва прага на гостната, знаех че щом излезе някаква опасност на пътя ни, той ще е тук да ни защити.
Прелестният ми Рицар на нощта се приближи към мен и ме целуна леко по бузата. Здрависа се с баща ми и прегърна дружески майка ми. Тогава се върна при мен и пое ръката ми. Почувствах ръката му като упора и я стиснах силно.
- Извинявам се, че ви накарахме да чакате. Да ви предложа нещо за пиене?
- Не се тревожете, ние току-що пристигнахме. Тази стая е очарователна. Усеща се цялата история на стените около нас.
- Да, баба ми бе много горда с имението. Точно за това съм толкова ужасéн от...
Всички погледнахме към Александър.
-... от това че някои дъски ще трябва да се реставрират.
Коментарът на Александър бе най-малкото странен. Цялата къща се нуждаеше от реставрация – при това доста по-обстойна от подмяната на малко дъски от паркета.
Дочух лиричния румънски акцент на Стърлинг, когато и те пристигнаха в стаята.
- Извиняваме се за закъснението си. – каза госпожа Стърлинг, като протегна ръка към мама, а после и към татко. Тя носеше лавандулово шалче около шията си. – Надявам се, че не сте ни чакали дълго.
- Току-що пристигнахме. – каза мама. – Къщата Ви е... прекрасна.
- Надявахме се да се позабавите, за да може да хвърлим едно око на къщата. – взе, че изтърси тате.
- Искате ли да ви разведем? – попита господин Стърлинг. – Мисля, че така може да се реваншираме. От къде желаете да започнем?
- Ще ни извините, ако нещо, което видите се окаже неподредено. Но откакто пристигнахме още не сме се настанили като хората. – каза госпожа Стърлинг.
Къщата въобще не беше в безпорядък; всъщност всичко си бе на точното място. Или по-скоро, ако нещо не си е било на мястото преди, то сега просто го нямаше. Бе оставено само това, което наистина трябва да се покаже. Е, праха и паяжините, те бяха друга история. От тях имаше навсякъде и по много.
- Вече видяхте любимата стая на Константин. – каза госпожа Стърлинг, правейки жест обратно към гостната. – Джеймсън спомена ли Ви? Когато някой премине семейния ни праг, е предопределен да се срещне лице в лице със смъртта.
Баща ми бе поразен, а мама се слиса.
- За щастие това се случва доста рядко при нашето семейство. – добави тя загадъчно.
- Кой бяха тези хора в коридора? – попита тате.
- Аз не видях никого. – каза господин Стърлинг. – Да не са били призраци?
- Не. – каза тате, кикотейки се. – Тези, които са окачени по коридора.
Последвахме господин Стърлинг по коридора.
- Това са семейни портрети.
- Дали ще ви обидя ако кажа... че този човек тук, направо е одрал кожата на Дракула.
- Татко!

- Не – имаш набито око, Пол. И ние така предполагаме. Художникът, който се е захванал да рисува тази картина най-вероятно просто е гледал твърде много Бела Лугоши(*Bela Lugosi – актьор играл Дракула в едноименния филм от 1931г.)
- Александър ще имаш ли нещо против ти да се качиш горе, за да довършиш обиколката? Надявам се да не го сметнете за грубо – но искам да съм сигурен, че всичко е в ред. – каза госпожа Стърлинг.
В ред? Какво ли имаше в предвид? Както ли планираха да ни сервират Стърлинг?
Последвахме Александър нагоре по стълбището от червено кадифе. Коридорът бе дълъг, мразовит и лишен от всякакви модерни придобивки. – Това е библиотеката, а това банята.
Поясни Александър.
Тате надзърна в библиотеката, докато мама хвърли едно око на банята. Античните орнаменти придаваха характер на просторното помещение. Забелязах, че тя се опитва да намери нещо.
- Това е краят на малката ни обиколка. – казах. – Все пак няма да се нанасяме тук.
- Но аз исках да видя дали не ми се е изтрило червилото. – каза тя. – А тук няма огледало.
- Гримът ти е идеален.
- Иха... имате си доста спални. – каза тате, докато надзърташе във всички, една по една.
- Това е стаята на Джеймсън. – каза Александър, докато показваше личното кътче на иконома, с постното обзавеждане, състоящо се от едно единствено легло и гардероб. – А това е тази на родителите ми.
Вратата на стаята на господин и госпожа Стърлинг бе леко открехната. От нея се виждаше празния скрин покрит с купища всевъзможен грим и рамка за огледало, което обаче липсваше. Мама се опита да надзърне и леко докосна вратата. Тя се отвори като откри гледка към едната част на ковчег.
Мама ахна.
- Какво има? – попита тате, който стоеше точно зад мен.
Мама се обърна, а лицето й бе бледо като призрак:
- Нищо. Просто ми се е сторило, това е всичко. Сигурно е заради осветлението.
Александър затвори вратата на стаята на родителите си:
- Бях забравил, че Джеймсън не е почиствал стаята на родителите ми, а ако го е направил е било отгоре-отгоре...
- Разбираме. И аз бих се чувствала неудобно да ви развеждам из нашата къща. – казах.
- Тези стълби водят към таванската ми стаичка, но не очаквах...
- Мисля, че трябва да помогнем да майка ти. - каза мама бързо.
Александър и баща ми се заговориха за Имението, докато майка ми ме издърпа настрани.
- Видях ковчег в стаята им.
- Мамо. Наистина ли вярваш, че господин и госпожа Стърлинг биха спали в ковчег.
Мама се замисли за момент, а след това се засмя.
- Извини ме, Рейвън. Тази къща е малко призрачна. Предполагам, че просто обстановката ме подвежда. Но ти имаш право. Онова сигурно е било ракла или нещо от този сорт.
- Боже! Мислиш ли, че бих ходила с някого, чиято майка спи в ковчег?
- Еми... – каза тя, след още един изблик на смях.
- Хайде да побързаме преди да са си помислили, че си врем носа там, където не ни е работа. – казах.
Заварихме господин и госпожа Стърлинг да подреждат салфетките на масичката за кафе в гостната.
- Къщата ви е доста... историческа. – каза мама.
- Надявахме се да я харесате. – каза госпожа Стърлинг, поласкана. – Осъзнавате, че не би била по вкуса на всеки. Но аз я харесвам, защото си има характер.
Тогава нещо прелетя над главите ни. Мама изпищя.
- Сара! Успокой се. – каза тате.
- Стори ми се, че видях птица.
- Не е птица, Сара. – каза господин Стърлинг. – Беше прилеп.
- Прилеп?
- Извиняваме се. Това се случва от време на време, все пак къщата е доста стара.
- Джеймсън! – извика госпожа Стърлинг.
- Мога ли да си го взема вкъщи? – попитах.
- Естествено, че не! – възкликна мама.
Александър ставаше все по-блед с течение на вечерта.
Джеймсън дотича с метла в ръце. Намерих за доста комични опитите на Зловещия човек да изгони летящото създание в другата стая.
- Е, поне е сигурно, че това не се случва всеки ден. – каза мама през смях.
- В интерес на истината, грешите. – отбеляза господин Стърлинг.
Александър бързо промени темата на прогнозата за времето, но щом стана дума, че метеоролозите са предсказали ясно и слънчево време, госпожа Стърлинг взе да става неспокойна.
- Какво ще кажете за едно Блъди Мери? – предложи тя.
- Не съм сигурен, че на Мадисън ще им се понрави, мамо. – каза Александър.
- Може би ще предпочетете вино? – попита тя.
Исках да предпазя родителите си от гледката на каквато и да е забъркана в кухнята червена микстура, за всеки случай.
- Родителите ми си падат по мартинита и бира.
- Рейвън, не ставай груба. – скастри ме мама.
- Няма проблем, - каза госпожа Стърлинг. – Джеймсън, две мартинита, моля.
- предпочитам моето да е сухо, моля. – каза тате.
И чисто, прииска ми се да кажа. Ама наистина напълно чисто.
Джеймсън ни донесе табла с превъзходни хапки. Дребни сладкишчета и миниатюрни садвичета преливаха от калаените плата. Беше ме страх да попитам какво има в тях, но не спрях мама, когато попита.
- Черен дроб. Бъбрек. И... – поде госпожа Стърлинг, преди мама да я прекъсне.
- Все още съм сита от вечерята. – отбеляза тя и бързо върна сладкишчето до сандвичите.
Сладкишите направо се разтапяха в устата и накрая се наложи дори да помоля за допълнително. Тъкмо бях загребала с шепа един с диамантена форма, когато мама поднови разговора:
- Не можех да не забележа, – каза тя. - че нямате никакви огледала. Нито в банята, нито в коридора.
- Имаме няколко в мазето. – каза искрено госпожа Стърлинг. Още помнех, че ги бях видяла, когато се бях промъкнала преди време в Имението. – Просто не сме ги окачили. – продължи тя.
- Но как си слагате грим?
- С тренировки всичко се постига. Освен това Константин никога не е притеснявал да ми каже ако нещо е станало накриво.
Всички се засмяхме.
Продължихме да ядем, пием и да разговаряме за Румъния и Дулсвил.
- Наистина оценяваме, че ни поканихте в къщата си. – каза госпожа Стърлинг. – Откакто се върнахме тук, не сме излизали никъде. Този град не изглежда много дружелюбен към аутсайдерите.
- Е, надявам се, че ще поправим впечатлението Ви, преди да е станало прекалено късно. – каза мама. – Не искаме да се чувствате нежелани.
Господин и госпожа Стърлинг се спогледаха многозначително.
- Струва ми се, че винаги ще бъдем аутсайдери, – каза госпожа Стърлинг. – без значение къде сме и къде отиваме.
Докато всички си вземахме довиждане видях как родителите ни се прегръщат и ръкостискат. Чувствах се по-нависоко дори от кръжащ прилеп, докато гледах сцената, която не съм си представяла, че ще се случи дори в най-смелите си мечти.