19 глава, 6 книга

19. Съвсем неочаквано
Превод: ki6i

- Каква вечер! – казах на Александър по-късно същата нощ на разпределителната гара. Той ме чакаше във вагона ни - копие на Имението.
- А те прекараха ли си добре? – попита прелестното ми гадже, в желанието си да се убеди.
- По-хубаво от когато и да било. По пътя за вкъщи не престанаха да говорят за „Константин и Касандра”. Колко интересни и земни били те. Бяха много щастливи, че най-сетне са зърнали Имението отвътре. Много благодаря, че поканихте родителите ми, както и мен, де.
- Не бях сигурен... след цялата тази история с прилепа.
- Шегуваш ли се? Не престават да говорят за нея.
- Семейството ми направо боготвори вашето. – каза той със светнали очи, а после постави ръката си върху моята. - Но искам да разбереш, че не трябва да се вълнуваш прекалено...
- Но ние всички сме развълнувани. Тате е впечатлен от Имението. Ще помни тази разходка до края на живота си.
- Радвам се, че им е харесало, но... – поде той.
- Последните няколко дни бяха по-впечатляващи, отколкото можеш си представиш. – казах, прекъсвайки го. – Обожавам родителите ти. Да направим бартер?
- С твоите родители ли? Навит. Смятам ги за готини.
- Какво? Невъзможно!
- Майка ми носи чадър на лунна светлина. – каза той, подсмихвайки се. – А баща ми настоява винаги да носи наметало.
Нямах си и на идея, че Александър гледа на родителите ми така, както аз на неговите – леко неудобно.
- Твоите родители са по-готини! – каза той и започна да ме гъделичка.
- Само защото не са твой родители. Ако заживееш с тях ще си промениш мнението.
- Както и ти твоето. – каза той. – Особено, ако узнаеш, че...
- Какво ли си мислех, докато шпионирах тези възхитителни хора от двора на Имението? Едва ли имат скелети! Нито в килера, нито никъде.
- Има нещо, което трябва да ти кажа. – Александър бе станал сериозен.
- Тогава се държах се незряло. Моля те не им казвай.
- Няма.
- Обещаваш.
Първо го целунах, а после се притиснах до гърдите му.
- Стана по-хубаво откакто си го бях мечтала. Харесва ми родителите ти да са в града. Е, вярно отказахме се от част от независимостта си. Но на кого му пука? Спечелихме много повече.
- Трябва да ти кажа...
- Не... има нещо, което наистина искам да ти кажа. – загледах се в дълбоките му тъмни очи. – Най-сетне животът ни е перфектен.
Александър ме погледна отначало шокиран, но после поласкан.
- Та какво щеше да ми казваш? – попитах.
- Може да почака. – каза примирено.
Александър ме целуна за лека нощ с такова чувство все едно ме целуваше за първи или за последен път.

На сутринта, се събудих от дълбок сън и се поех все още сънена надолу по стълбите по пантофи и пижама. Ориентирах се директно към кафе машината.
Родителите ми изглеждаха странно – по-странно от обичайното. Сериозни, все едно някой беше умрял. Майка ми се бе надвесила над съботния вестник на кухненската маса.
- Може би вече знаеш, - каза тя.
Аз си наливах кафе:
- Какво да знам?
- Странно е. Стърлинг не ни споменаха за това миналата вечер. Мислиш ли, че трябваше да споменат?
- Може би просто ще си купуват нова къща? Нещо по-модерно? Нещо без прилепи.
- За какво говорите? – завлачих се, докато най-сетне не се облегнах на масата.
Тате ми посочи вестника.
На колоната за „истински имения” имаше снимка на Имението и надпис:

За продан – 3 акра.
Имението Стърлинг, Бенсън Хил
Служба за недвижими имоти Баркли

Сърцето ми се свлече в стомаха.
Стърлинг продаваха Имението!
Това се опитваше да ми каже Александър. Затова майка му и баща му казаха, че ще останат в града само за няколко месеца. Затова Александър бе разсеян и в неестествено лошо настроение. Ако вече нямаше Имение, нямаше как да го има и него.
Александър любовта на живота ми, щеше да се върне в Румъния.