20 глава, 6 книга

20. Нагорещени надгробни плочи
Превод: ki6i


Карах колелото си по целия път за дулсвилското гробище, а сълзите се стичаха по страните ми като капчици кръв.
Задъхана, метнах колелото си Trek до тухлената стена и олющена ограда. Безброй малки свещички поставени по надгробните плочи осветяваха мрачния ми път през гробището.
Докато тичах през него, заръмя дъжд, който гасеше свещичките точно, когато минавах покрай тях. Мъглата бавно се стелеше наоколо, докато аз се опитвах да следвам правилната посока. Още от далече видях как Александър стои близо до паметника на баба си. Нахвърлих му се.
- Не искам да заминаваш! – проплаках.
- За какво говориш? – попита ме той.
- Видях вестника! Родителите ти продават Имението. Защо не ми каза?
- Исках да ти кажа, но преди това трябваше да получа някои отговори.
- Отговори ли? Та ти се местиш в Румъния! Не искам да заминаваш. - притиснах го отчаяно в прегръдките си.
- Знам, - каза, докато и той ме притискаше силно. – И аз не искам, точно за това се опитвам да разбера нещо.
- Защо трябва да се отиваш точно сега? – попитах, поглеждайки нагоре към нежните му кафяви очи. – След всичко, през което преминахме? Тъкмо отървахме мен, теб и целия Дулсвил от семейство Максуел? И това ли е наградата, която заслужихме?
- Точно това е причината да се върна обратно вкъщи – според родителите ми. Когато събрахме Валентин с брат му - Джагър, настъпи и краят на семейната ни вражда. И сега родителите ми искат да се върна в Румъния, за да съм отново със семейството си.
- Но сега ти живееш тук!
- Знам. Опитах се да им обясня. И още по-лошото е, че не виждат причина вече да задържат Имението. Затова практически съм на улицата!
- Ще останеш и ще живееш с мен. Нашите няма да възразят.
- Не мога да го направя... Тогава те ще узнаят...
В думите на Александър имаше смисъл. Ако той останеше да спи под един покрив с нашите едва ли щеше да може да скрие, че спи през целия ден и то в ковчег.
- И какво планираш да направиш? Не можеш да си тръгнеш, Александър. Остави ме да поговоря с тях. Веднъж щом чуят гледната ми точка...
- Не съм убеден, че някой е в състояние да ги убеди. Опитах всичко. Викане, цупене. Аз съм им син. Те искат да са близо до мен. И уважавам желанието им. Но те се опитват да ми съсипят живота.
- И моя, също! Не могат да ни го причинят, Александър! Аз те обичам!
Притисках го силно и плачех неконтролируемо:
- Разбирам, че им липсваш – и те те обичат така, както аз. Но защо да не могат просто и те да заживеят тук?
- Защото целият им живот и работа са в Европа. И те искат детето им да е около тях. Причината да ме изпратят тук беше, че ще съм изолиран, но сега вече ме искат вкъщи.
- Но ти не си изолиран. Ходиш на танци, на вечери, на срещи. Не може да са видели дали си се приспособил за толкова кратко време.
- Опитах се да им го обясня. Макар че не съм сигурен, че ми обърнаха внимание. Те са от старата школа.
- Никога не съм и предполагала, че най-голямата пречка във връзката ни няма да е това, че аз съм смъртна, а ти вампир нито това, че разни белокоси кръвопийци те издирват, за да ти отмъстят, а „милите ти и приятни” родители.
Александър не продума.
- Заради мен е... – рухнах на колене пред надгробната плоча. – Ако бях като Луна, от вампирско потекло, те щяха да не одобрят.
- Те те боготворят.
- Но аз не съм вампир. Румъния е на другия край на света. А аз не мога да живея и секунда без теб какво остава за цяла вечност!
- Знам, и аз също.
- Тогава защо просто не им кажеш, че няма да дойдеш!
- Казах им.
- И те?
- Румъния била мой дом.
- Отивам да говоря с тях, - казах гръмогласно и станах от земята. – Нека отидем още сега. Когато разберат колко живота ще съсипят с решението си, може и да го променят.
Но Александър не помръдна. Вместо това ме придърпа към себе си и ме притисна, а аз продължих да плача.
- Не знаех, че ще стане така. – призна Александър. – Знаех, че ще дойдат и ще наложат техния стандарт на живот, но никога не съм предполагал, че ще е до такава степен.
Изведнъж отчаянието ми се превърна в гняв:
- Защо не ми се довери, дотолкова че да ми кажеш тази новина? Не разбирам защо не ми каза още в самото начало. Ами трябваше да го прочета във вестника.
Тогава се обърнах право към него и го погледнах с най-дълбоката тъга, която в момента изгаряше душата ми:
- Искаш да заминеш, нали?
Александър ме сграбчи за раменете:
- Никога не го казвай, не го помисляй, дори и за секунда. Тук е домът ми, тук с теб. Сега и завинаги.
Свлякох се в прегръдките му.
- Това ли е причината да ме държиш настрана от родителите си?
- Имах нужда от малко време.
- Още не мога да свикна дори с мисълта. – подех. – Невъзможно е! Никога повече няма да се видим. Не мога да те пусна! Трябваше да ми кажеш.
Знаех, че Александър липсва на родителите си. Единственият им син бе на няколко часови зони разстояние. Оставен сам, само с един единствен иконом, който да го обгрижва. Не това искаха за него. Предполагаше се, че е тук, за да се крие от Максуел, не за да се влюбва.
- Опитвах се да измисля някакъв план.
- Аз съм добра по планирането, пък и в този случай мисля, че знам точно какво да направя.
- И какво?
- Решението на твоите и моите проблеми едновременно.
- Добре...
- Сега сме на свещена земя.
- Да, така е.
- Може да сме заедно за вечността.
- Не... това не е вариант. – Александър отстъпи назад.
- Това е единственият ни шанс, - казах и се вкопчих за ризата. – Искам да съм като теб, като твоето семейство. Тогава няма да се тревожат, че си единствения вампир в града.
- Не му е сега времето...
- Може ли да има по-подходящо време, изобщо? Има ли някаква причина, която да те спира? Ако не сега... тогава кога?
Александър погледна надолу към мен. Очите му бяха любвеобилни и все пак тъжни.
- Не осъзнаваш какво ме молиш да направя.
- Напълно осъзнавам. Ако и аз стана вампир ще сме свързани завинаги - заедно за вечността. А ако си остана смъртна, повече никога няма да те видя.
Александър се замисли. Той бе също толкова прелестен, колкото първият път, когато го видях. Бризът леко галеше косата му.
- Моят дом е тук, – каза той. – с теб, по начина, по който бяхме заедно и до сега.
- Ти ли си този, който ще решава вместо мен. – предизвиках го. – Може би това решение трябва да взема аз.
- Какво щеше да направиш, ако имаше и друг вариант? – ненадейно ме попита той. – Ами ако аз можеше да стана като теб – смъртен. Тогава какво?
Вампирското да престане да е част от Александър? – подвоумих се. Замислих се над възможността Александър да се промени. Осъзнах бремето и тежестта, която му бях прехвърлила в желанието да изпълня мечтата си. Ами ако аз можех да го променя и на него не му харесаше да бъде смъртен? Ако това промени и идентичността му? Ако му е тежко, ако е нещастен, ако започне да вини мен?
Никога не бях поглеждала нещата от този ъгъл.
- Харесваш ме единствено, защото съм вампир ли? – попита той.
- Разбира се, че не. Щях да искам да съм като теб дори да беше трол. Но това е, което си. Не бих искала да се променяш.
- Така се чувствам и аз. – той обгърна лицето ми с длани. – Обичам те точно такава каквато си.
- Искаш да кажеш, че ако бях вампир нямаше да ме обичаш?
- Разбира се, че ще те обичам, но... но ако на теб не ти хареса живота на вампир? – попита Александър.
- Ще ми хареса! Винаги съм си мечтата да бъда като теб.
- Никога няма да си в състояние да кажеш на родителите си каква си всъщност. А ако го направиш, мислиш ли, че ще ги зарадваш? Собствената им дъщеря - кръвосмучещ вампир? Може да е забавно на теория, докато не ти се наложи да напуснеш града, защото са те погнали, както е станало с прадедите ми. Сега се смяташ за аутсайдер, но каква си мислиш, че ще си щом станеш част от Подземния свят?
Наистина не бях обмислила детайлите, които току-що ми бе подчертал.
- Когато казваш „Просто ме ухапи”, никога не съм вземал решения просто вместо теб, вземам решение за остатъка от живота ти. А това, уверявам те, не е никак лесно.
Александър се грижеше за мен. Не просто сега, а завинаги.
- Не можеш да напуснеш Дулсвил. Обещай ми, че няма да го направиш! – казах.
- Обещавам, че ще направя всичко по силите си. Опитвам се да намеря някакво разрешение във всяка минута от всеки един ден.
Той стисна раменете ми.
- Освен това, - продължи. – не мога да те оставя сама с Тревър Мичъл.
Замислих се за Имението, за цялото време, което бях прекарала в ковчега на Александър, за нощите, в които го наблюдавах докато рисува, за разходките по коридорите на светлината на свещи.
- Сърцето ми е разбито. – казах.
- Моето, също. Случи се нещо, което никога не бях и допускал, че може да стане. Винаги съм смятал, че Имението ще остане завинаги семейна собственост. Че аз ще остана да живея в него.
- А сега ще заминаваш за Румъния? – продължих. – Ще дойда с теб. Това е единствения начин да оцелея.
- Да не се отчайваме все още. – каза той нежно и ме погали по бузата. – И в този смисъл и без това още няма предложения за Имението. Все още имаме време да си съставим план.