21 глава, 6 книга

21. Новините се носят бързо
Превод: ki6i


Щом се върнах вкъщи заварих родителите ми да седят на крайчеца на креслата си като на тръни.
- Е, какво ти каза Александър? – попита мама. – Ще напускат ли града?
Кимнах.
- Сигурно си съкрушена.
- Да!
Сълзите започнаха да се стичат отново по и без това вече влажните ми страни.
- И на нас родителите му ни харесаха. Надявахме се да прекараме повече време с тях. Съжаляваме, скъпа.
Не можех да говоря.
- Мислех си, че тук им харесва, но мога да си представя колко им е трудно. – каза мама.
- Защо, защото тя облича корсети, ли? Или защото използва чадър, за да се пази от лунната светлина? – попитах.
- Знаеш колко консервативен може да бъде този град. – каза мама. – Сигурно искат да се преместят на някое по-космополитно място.
- Очертават се промени – ако Александър наистина се премести – аз мога ли да отида с него? – попитах тате.
- Не се надявай. – отвърна той.
- Скъпа, - каза мама нежно. – Разбирам, че той е първата ти любов.
- Не, той е единствената ми любов!
- Знам, - продължи тя. – но ти си само на шестнайсет.
- Почти на седемнайсет съм! Жулиета се е омъжвала на тази възраст!
- И виж какво я сполетя накрая. – каза тате.
- Не е смешно! Ако Александър се премести, чисто и просто животът ми свършва. Никога няма да мога да се възстановя. – избухнах в сълзи.
Мама ме прегърна, така както правеше, когато бях малка.
- Защо на Стърлинг не им харесва тук? – проплаках. – Защо трябва да се връщат в Румъния?
- Убедена съм, че имат близки там. – каза мама, отмятайки косата полепнала по мокрото ми лице. – Там е домът им.
- Но за Александър тук е неговият дом. Ако ние купим Имението – той ще може да остане там. Той е почти на осемнайсет, нали знаете.
- Не съм сигурна, че можем да си позволим да поддържаме две жилища.
- Можем поне да опитаме, нали? Използвайте парите ми за колеж. Ще си намеря работа.
- Мислиш ли като ги говориш нещата? – каза тате с усмивка.
- Зная какво говоря. – казах. – И ще го направя. - но после пресметнах броя на заплатите, които трябваше да заработя в Армстронг Травъл. – Ще ми отнеме години на почасова работа, за да спечеля достатъчно за къща. - казах, обезсърчена. – До тогава ще съм навършила годините за пенсия.
- Когато майка ти се прибра вкъщи за лятната ваканция, когато бяхме в колежа, - каза тате. – Бях толкова самотен. Всеки ден и пишех писма, и й звънях. Беше доста преди да плъзнат Интернет и мобилните.
- Имейлите едва ли ще заменят присъствието на Александър. – казах и се отправих ядосано към стаята си. - Нищо не може да го замени.

Това бе един от случаите, в които нищо от това, което можеха да кажат родителите ми не можеше да ме утеши.
На следващия ден мълвата за продажбата на Имението на Бенсън Хил се бе разпространила из цял Дулсвил като торнадо. Но при това торнадо единствените нанесени щети се криеха в собственото ми сърце.
- Какво ще правиш? – попита ме Беки вкъщи на следващата сутрин, докато аз все още се излежавах в леглото си. – А Александър ще заминава ли? Къде ще живее?
- Нямам си и на идея.
- Добре де, стани. Ще закъснеем. Искам да кажа, ще закъснеем повече от обичайно.
- Не искам да се мести. Ще умра.
- И аз не искам да се мести, а той дори не ми е гадже. Той е идеалният за теб. Ще ми е болно да те виждам разделена от истинската ти любов.
- Това е най-лошата новина, която можех да получа, изобщо! – проплаках. И бе истина, нямаше две мнения по този въпрос. Собственият ми свят се бе сринал върху главата ми. – Не мога да ходя на училище днес!
Беки се вкопчи в ризата ми:
- Трябва да го направиш. Няма да те оставя тук да се самосъжаляваш. Училището поне ще занимава мислите ти.
След като освежи лицето ми с малко студена вода и обеща да помогне с решение на проблема ми, Беки успешно успя да ме замъкне до училище. Но щом веднъж стигнах там, бе доста преувеличено да се каже, че успях да се разсея.
- Имението се продава, а Александър се връща обратно в Румъния. – каза Беки на Мат веднага щом го зърна.
- Родителите ми го казаха вчера веднага щом се прибрах в нас. Това е адски гадно, Рейвън. Но се носят слухове, че продават Имението, за да си построят ново в близост до гробищата. – каза той.
Носят се слухове? Та новината току-що бе пусната, вестникът бе от вчера сутринта, за Бога:
- От кого чу това – от Тревър?
- Как разбра? – попита Мат сякаш съм ясновидка.
В интерес на истината сценария на Тревър бе по-хубав от суровата действителност. Поне в този вариант Александър щеше да остане в града.
Чувствах се толкова нещастна, колкото черно беше облеклото ми. Прекарах целия ден в мечтания какъв би бил живота ми в Румъния, със Стърлинг. Ако и четиримата сме вампири, ако няма прегради между нас. Животът ни щеше да е безкраен поток от любов, красиви емоции и лунна светлина.
Преди да започне часа се бях отбила до автомата за кóла.
- Най-сетне това отвратително имение е за продан. – чух верният последовател на Прада да казва. – Надявам се да го срутят и на негово място да построят мол.
- Май най-сетне успя на го прогониш. – каза Тревър пред шкафчето ми преди часа по литература. – Нека позная, когато родителите му са е видели са скочили обратно в ковчезите си.
- Дори не опитвай да се заяждаш с мен. Не днес.
- Добре, и кога тогава? Кога ще започнем с есетата? – попита той.
- Имам списък с въпросите, които да ми зададеш, а отговорите ми ще са празен лист. – казах.
- Прекалено трудни ли ти бяха? Както и да е това не е мой проблем.
- Повечето от отбора по футбол са приключили с есетата си, а ние дори не сме започнали нашите. Знам, че обичаш да оставяш нещата за последния момент, но аз нямам намерение да зубря чак в нощта преди крайния срок. Освен, ако не се разберем да го правим цялата нощ, тогава съм навит. – той прокара съблазнителния си поглед по цялото ми тяло. – Наясно съм, че обичаш да си поспиваш до късно.
Изръмжах и затръшнах шкафчето си с гръм.
- Точно сега имам много неща на главата.
Тревър ми препречи пътя.
- За твое добро е да направиш този проект. Чу какво каза госпожа Нейпър. Ако се проваля на проекта това може да повлияе на оценките ми за колежа. Не смятам да прекарам остатъка от живота си в затвора с теб.
- Еми, добре ти си го свърши в срок. Просто в момента съм прекалено заета.
- И с какво си „толкова заета”? С полирането на надгробни плочи? С това да се лакираш в черно? С това да правиш заклинания за смърт?
Сега вече бе започнал наистина да ме дразни:
- Тогава може би наистина няма да го направя. – заканих му се.
Тревър се замисли за момент, а лицето му почервеня от гняв.
- Знаех си от самото начало, че това е планът ти. Няма да те остава да ми провалиш шансовете за футболна стипендия, Чудовищно Момиче.
Звънецът удари и сложи край на спора ни.
- Не си прави труда да ме молиш да те придружавам до стаята. – каза той рязко.
И ето, че излезе, че притесненията ми, че Тревър ще ме саботира се оказаха съвсем същите, които той бе имал за мен. В крайна сметка май с моята Немезида се оказа, че си приличаме повече отколкото някога съм допускала.
- Не забравяй – знам къде живееш, – каза с почти заплашителен тон. – както и онова чудовищно семейство. И повярвай ми, те ще останат тук за по-дълго. Тази къща няма да се продаде.
Тревър се отправи към часа по литература с пухтене.
Последният коментар на врага ми ме бе слисал. Затичах се след него.
- Какво искаш да кажеш с това, че няма да се продаде? – попитах като скочих, за да се изправя на пътя му.
- Как си мислят, че биха продали този капан за припели? – попита ме той. – Тази грозотия. Тате каза, че това биха били пари хвърлени на вятъра. С цялото ново строителство в момента, кой би купил полуразрушена, обитавана от духове къща, при условие, че за тези пари може да си купи нова?
Злите коментари на Тревър доказваха напълно поговорката „Всяко зло, за добро”. Ако Имението не можеше да си намери купувач, тогава Александър нямаше да се премести. Гаджето ми можеше да остане в Дулсвил завинаги.
- Иде ми направо да те целуна. – изненадах дори себе си, докато изричах думите.
- И защо не го направиш? – попита ме, а очите му бяха впити в моите.
Точно в този миг вторият звънец удари.
- Защото закъсняваме! – казах и избягах в стаята.