22 глава, 6 книга

22. Клюки в действие
Превод: ki6i

Табелата „За продан” на „Служба за недвижими имоти Баркли” бе забодена в двора на Имението. Искаше ми се да я изтръгна от земята и да запратя отвъд желязната порта.
Сега когато знаех истинските планове на господин и госпожа Стърлинг си нямах и на идея как да се държа. Обичах ги много, бяха ми толкова скъпи, колкото и собствените ми родители, така че се намирах в сериозно вътрешно противоречие. Хем знаех, че не искат да наранят нито мен, нито Александър и въпреки това решението им ми разбиваше сърцето.
Зачаках пред вратата на Имението притаила дъх. Почуках няколко пъти.
Когато вратата най-накрая се открехна от нея се появи Александър.
- Излязоха. – каза той.
Въздъхнах с облекчение. Цялото напрежение се изскубна от тялото ми като прилеп от таванска стаичка. Прекрачих прага и дарих гаджето си с голяма целувка.
- Още не съм решила дали ще ги умолявам паднала на колене или просто ще проливам горчиви сълзи.
Александър леко се засмя, но кръвясалите му очи и сенките под тях издаваха, че не е спал.
- Имам прекрасни новини. – възкликнах.
- Да чуем.
- Открих идеалното решение на проблема ни. – казах.
- Така ли? – Александър наостри уши.
Поех си дъх все още развълнувана от собственото си решение.
- Няма да се преместиш, докато Имението не се купи от някого...
Александър кимна:
- Така е.
- За това...
- За това?
- За това ние ще се подсигурим, че това няма да стане.
- И как можем да направим нещо подобно? – попита той.
- Радвам се, че попита. Клюките се разнасят из този град като потоп. Обикновено те се носят за теб, за семейството ти или за мен. Този път ние ще сме тези, които ще ги разпространят.
- И какво точно ще разпространяваме? Как можеш да убедиш хората да не купуват Имението?
Мразех да го разочаровам. Той толкова се гордееше с къщата на баба си. И аз обичах имението, но той навярно го боготвореше.
- Разхождал ли си се из града, въобще? – попитах. – Не мога да си представя как някой ще купи Имението след всичките измишльотини, които се тръбят за него от години. Но сега то официално е за продан, така че и ние ще трябва да запретнем ръкави. Трябва да разпространим собствени лъжи. Трябва да ги убедим, че Имението е дори по-лошо от това, което вече предполагат. Прилепи, плесен и ръждясали тръби. Нито една жена с обувки Прада няма да пристъпи, дори за да огледа.
Бледото лице на Александър светна.
- Ами, ако някой от друг град дойде, за да я огледа.
- Тогава ще му се наложи да спре в бензиностанцията на Мики. Или да отседне в Дулсвил за закуска и легло. Ще се погрижим да разберат, че ако купят Имението ще хвърлят парите си на вятъра и скоропостижно ще чуем как отпрашват от града със свистящи гуми.
Той ме вдигна и ме дари с дълга целувка.
- Откъде ще започнем? – попита с подновена надежда.
- Трябва да задействаме всичко още тази вечер. Нямаме време за губене.

Аз и Александър се срещнахме с Мат и Беки на фонтаните на площада.
Мат бе с вълнен пуловер и бутонки, а Беки бе увила розовия си суичър около кръста.
- Благодаря Ви за помощта, приятели. – казах. – Като сме повече ще можем да покрием по-голям терен.
- Бях направила всичко, за да помогна Александър да остане в града. – каза Беки.
- Сега, ключовите точки за днес са площада и клуба по голф. – казах им. – Училището ще го оставя за утре.
- Мат може да вкара двама от нас в клуба. – предложи Беки. – Няма да е проблем.
Някой спортен тип - с бутонки и кръпки на ръкавите несъмнено - бе доста по-подходящ за клуба от такъв с черен копринен корсет и кубинки.
- По-добре направо да се срещнем тук след час. – казах.
И така с Александър поехме по северната част на площада, докато Беки и Мат се отправиха на юг.
Влизахме и излизахме от всевъзможни магазини за дрехи като ужким разглеждахме, а междувременно пламенно разговаряхме за окаяното състояние на Имението. Гледката на мен и Александър сама по себе си бе достатъчна, за да предизвика шушукане, но фактът, че можеха да чуят за мръсните ризи на Имението – в буквален смисъл – накара всички шефове и продавачи да наострят уши.
- С Имението е официално свършено. – казах на Александър, когато поехме отново към фонтана.
- Хей... ходихте ли в „При Шърли”? – каза Беки, която вече ни чакаше.
- Бяхме го предвидили. – казах и я сръчках с лакът.
- Аз черпя. – каза Александър толкова авторитетно, колкото един треньор би заявил на отбора си след победа.
- Никой не ме слуша какво говоря, - каза срамежливата ми най-добра приятелка, докато се редяхме на опашката в „При Шърли”. – Но когато стана дума за Имението и за пукнатините в основата му... някак си всички в ресторанта чуха.
- Може би стана така, защото аз почти виках, – каза Мат. – а пък и се изтърсихме без резервация.
И тогава от една малка масичка встрани една по-възрастна двойка съсредоточена върху споделена купичка мелба ни хвърли подозрителен поглед.
Жената каза: „Мисля, че току-що чух момичето да казва, че Имението имало пукнатини в основата.”
- И аз. – отвърна мъжа. – И ми се стори, че момчето каза, че е изскочило с писъци от там.
Стиснах силно ръката на Александър, а на Мат и Беки вдигнах палци.
Като наш водач, който междувременно сортираше и току-що купения ни, вече разтичащ се сладолед, Беки ни закара в клуба по голф на Дулсвил. Клубът разполагащ се на няколко акра площ сам по себе си бе място за срещи на всички сноби от целия град. В територията му се помещаваха закрит и открит тенис корт, игрище за голф с осемнадесет дупки, магазин за сувенири, такъв за голф принадлежности и четиризвезден ресторант. Табели за наближаващия Ежегоден Търг на Изкуството осейваха тревата все едно беше предизборен ден.
- Ние ще изчакаме тук. - казах на Беки и Мат.
След няколко минути всички членове било то с тенис ракети, голф принадлежности или йога постелки заизлизаха от клуба, приключили с тренировките за днес с физиономии все едно са ходили на неотменна работа. Когато хората се посвършиха една двойка с кутии пълни с керамика се заопитва да си отвори вратата. Александър изскочи от пикапа и отиде да я задържи, за да минат.
- Това е нещо, което човек може да направи, въпреки че не е изтупан с бяла риза. – каза той, когато се върна в пикапа. Останахме така преплели пръстите на ръцете си, докато Мат и Беки не се върнаха.
След малко вече си бях вкъщи; мълвата за състоянието на имението на Бенсън Хил се бе разнесла така бързо, че мама и тате го бяха чули по телевизията, и сега изглеждаха леко загрижени.
- Може би не бива да ходиш в Имението. - мама се изпречи на пътя ми, докато се качвах по стълбите.
- И защо? – попитах.
- Чух, че стените можели да паднат всеки миг.
- Мислих си, че не вярваш на клюки. Освен това, кой въобще ти каза това?
- Няма значение. – поде тя, а после извика. – Пол...
- Но до края на мача има толкова малко. – извика й той в отговор.
- Пол, важно е.
Баща ми неохотно се присъедини към нас, стискайки дистанционното сякаш му е жизнено необходимо.
- Става въпрос за посещенията на Рейвън в Имението. – каза мама. – Мисля, че докато Александър не се премести ще е по-добре да прекарвате времето си тук.
- Не можеш да ми забраниш да ходя в Имението! – възкликнах.
Нямах си и на представа, че планът ми ще проработи така добре. Но сега той започваше да работи срещу мен.
- Тази къща е в окаяно състояние. – продължи мама.
- На мен пък ми се стори хубава. Наистина е малко стара и прашна, но ми се струва, че е здрава като крепост.
- Чуваш ли! – настоях.
- Но в нея имаше прилепи. – продължи да спори мама. – Видях цели два.
- Но аз обожавам прилепи.
- Те са летящи гризачи. – предизвика ме мама.
- Не всички.
Родителите ми ме изгледаха учудено.
- Сара, може ли да обсъдим това по-късно. – предложи тате.
- Мамо, всичко това са просто слухове. През целия ми живот си ми казвала да не вярвам на злобните клюки, които се разнасят из този град. И сега искаш да ме убедиш, че в този случай, съветът ти е бил грешен?
За момент баща ми спря да слуша приключващия мач и се фокусира изцяло върху отговора на мама.
- Добре. Ще приема, че това са просто слухове и нищо повече. И аз бях в къщата, и тя бе наистина великолепна.
- Благодаря ти, мамо. – казах и поех към стаята си.
- И все пак за всеки случай, – извика тя по дирите ми. – няма ли да е по-добре с Александър да се виждате в беседката им.