23. Английската Инквизиция
Превод: ki6i
Никога преди не бях тръпнала в такова очакване да дойде часът за училище.
Бръщолевех за това, че имението на Александър е обитаваното от духове, че е полусрутено и зловонно(в зависимост от настроението) из цялата столова, из салона по физическо и по коридорите. Денят отлетя така бързо и неусетно, че накрая се отправих щастливо към последния си шести час, докато някой ми се изпречи на стълбите.
- Слушай сега, Чудовищно Момиче, - каза Тревър. – Трябваше да осъзная, че като те избирам за партньор сам се навирам в кацата. Но дори да го бях разбрал тогава, пак нямаше да мога да предположа колко дълбока може да се окаже тя. Или ще се разберем да се видим днес, или още сега отивам при госпожа Нейпър.
Бях благодарна на Тревър. Макар че никога не бих го споделила точно с него, сега се чувствах много по-уверена, че Александър ще остане в града. Мразех да пиша доклади, а още повече ненавиждах да се виждам с Тревър, но това бе нещо, с което трябваше да приключа. Нямаше причина да протакам повече.
- Естествено, днес или всеки друг ден, ще е идеално. – казах.
Тревър се изненада на положителния ми отговор. Опули ми се, все още леко скептичен:
- Разбирам... планираш да ми вържеш тенекия.
- И защо да го правя? – попитах. – Пък и тази задача подхожда повече на някой третокласник.
Исках да определим среща си на неутрална територия. Не на място, където той и хайката му футболни сноби да може да ме причака. Нуждаех се от място, в което да имам поне минимална защита – място, на което наоколо да има и познати лица. Площадът. Или библиотеката. А може би полицейския участък?
Спряхме се на отдела с храна на мола. Молът в Дулсвил вероятно бе като всеки друг в Америка. По нищо не се отличаваше със стандартните си магазини за дрехи, обувки, свещи, лосиони, бельо, бижута и обичайната будка за вестници. Не съм от хората, които се влачат по моловете, по начало повече се вписвам към вехтошарите, предпочитащи дрехи втора ръка. Но имаше нещо в тях, на което не можех да устоя: кътът с храната. Всеки път щом мама или Беки ме завличаха тук й се нахвърлях като изгладнял лешояд на сочна мърша и дегустирах всевъзможни сладоледи, пици и безплатни китайски месца на клечка.
Тревър ме откри на една маса в центъра на отдела за храни награбила успешно едно парче пица с кашкавал и един черешов шейк.
- Най-накрая ще те имам цялата само за себе си. – каза Тревър.
- В интерес на истината, не. – казах и му посочих към детето, което седеше на съседната маса и ни махаше все едно сме му семейство.
- Здрасти. – каза сладичкото момченце. То ми напомни за Тревър като малък в детската градина: имаше идеална руса косица, идеални бели зъбки и идеално изгладени дрешки.
- Децата са експерти в разпознаването на характера на хората. – отбеляза Тревър.
- Точно затова то маха на мен, а не на теб.
- Обърни се, Ланс. Извинявам се, че Ви обезпокои. – майката повдигна сина си и го понесе към отсрещната страна на масата.
Тревър използва момента, за да си отхапе от пицата ми.
- Хей, вземи си своя!
- Чух за Имението. – каза той. – Казах ти, че е прогнила отвътре грозотия. Не мога да си представя как си се мотала из този ад. А може би пък това е причината да го наричаш „свой дом”.
- Прав си. Когато се отбих там миналата седмица открих една цяла стая пълна само със жужащи насекоми. Все една бях в „Ужасът в Амитивил”(* филм на ужасите от 1975 с римейк от 2005.)
- И ти мислиш това за готино?
- И защо да не го мисля? Сега, ако държиш да продължим да си говорим колко противно е Имението…
- Не... хайде по работа.
Не бях хвърлила дори бегъл поглед на въпросите от листчето. Бях го бутнала някъде из тетрадката си по английски, небрежно сгънато на две. Естествено това на Тревър бе в идеално почти недокоснато състояние, прибрано в папка с етикет „Английска Лит.”
- Искаш ли ти да си първа? – попита той. – Или да съм аз?
Не отговорих.
- Моля те, нека приключим най-накрая с това. – той извади една химикалка, доближи я до листа и почна да чете: „Като беше в детската градина, каква си мечтаеше да станеш?”
В мен изплува спомена ми от първия ден на градината, сякаш беше вчера. Денят, в който бях отвърнала: „Вампир.”
- Принцеса. – казах сега.
Очевидно и Тревър си бе спомнил истинския ми отговор. Предполагам, че не всеки ден някой от приятелчетата му в детската се оказваше толкова странен, че да избере подобен отговор.
- Тогава не каза това. – предизвика ме той. – Ти каза, цитирам: „Вампир”.
- Наистина ли? Не си го спомням. Би ли написал това? – попитах разтревожено.
Знаех, че тогава ще ми се наложи да стоя пред целия клас и да произнасям думите: „Исках да стана вампир.” И тогава Тревър щеше да каже: „Боже”, и целият клас щеше да ми се присмива и подиграва.
Тревър надраска нещо на листа.
- „Какво те е накарало да поискаш да станеш такава?” – тогава спря с четенето за момент и попита. – Погледнала си се в огледалото и то се пръснало на парчета?
Вместо да го набия, аз се засмях – от мен се отдели онзи чист, неподправен смях, който издават бебетата, когато ги подхвърлят, малко преди майка им отново да ги е гушнала в обятията си. И точно този детски смях издаде новата нотка на одобрение в мен.
Тревър очевидно не бе предвидил, че ще намеря забележката му за забавна. Той бе готов за борба. Тогава и двамата се пречупихме, очите ни застинаха едни в други. Погледът му остана така втренчен по-дълго от нормалното, но не по онзи зловещ начин, сега по-скоро казваше: „Не съм готов да пусна този миг да отлети.”
Почувствах се странно привлечена от досегашния си смъртен враг. Ненавиждах учтивостта, която се бе породила помежду ни. Но най-много от всичко не харесвах това, че бях свалила гарда си, и то пред него.
„Родена съм си така.” – прииска ми се да кажа. Вероятно психолозите биха отнесли желанието ми за бъда вампир към непрестанното гледане на Дракула с тате. Не бе така: когато брат ми се роди(и всичко се обърна с главата надолу), аз продължих да прекарвам нощите си с Носферату, докато нашите се опитваха да успокоят дерящото се Момче-Идиот.
- Не. – отрони се от устните ми, най-накрая. – Стана, защото не виждах отражението си.
- Хубаво, щом искаш това ще напиша. – каза той. – Следващият въпрос: „Все още ли имаш същото желание?”
- Да, аз съм на шестнадесет и все още искам за стана вампир. – казах саркастично. Бях се научила да маскирам най-съкровените си желания. А в действителност, такава исках да стана вампир и то наистина.
Знаех как госпожа Нейпър щеше да възприеме „интервюто” ми. Някой хора си сменят приоритетите и желанията в хода на живота, а други се раждат с предначертан път и знаят точно какви иска да бъдат. Явно аз щях да съм от групата на изоставащите.
- С какво се занимават родителите ти? Би ли последвала техните стъпки? – продължи той.
- А ти какво ще кажеш?
Взех моя въпросник:
- Обзалагам се, че мога да отговоря на въпросите от твое име без дори да се налага да те питам. Когато си бил в детската си искал да станеш Супермен, най-вероятно, защото си го гледал по телевизията и си си мечтал и ти да бъдеш супергерой. Но сега вече очевидно не си съгласен да летиш наоколо с наметало от калъфка на възглавница. Сега искаш да си професионален футболист. Но те е страх, че като се откъснеш от малкия град, в който сега си нещо като Супермен, ще откриеш, че има и по-добри играчи – по-бързи и по-подвижни. Това ще е и причината, когато правиш този проект да кажеш, че искаш да станеш „крупен строителен предприемач” като баща си. Защото те е страх от провал и нямаш смелостта даже да напишеш това, което искаш наистина да бъдеш.
Тревър целият се закова и пребледня. За миг душата му сякаш се отдели от тялото, сякаш през всичките тези години аз съм била единствената, която го е разгадала напълно. Не бях сигурна дали това осъзнаване ще го накара да ми се ядоса или да се почувства по-привлечен към мен. Но и нямаше да остана, за да разбера.
Пъхнах въпросника обратно в раницата си и отпраших.
Докато вървях си представих как на въпроса: „Като беше в детската градина, каква си мечтаеше да станеш?” той задрасква вампир и пише медиум.
Чет Авг 20, 2009 8:45 pm