26 глава, 6 книга

26. План „Б”
Превод: ki6i

Чаках пред портата на Имението, а търпението ми започваше да се изчерпва.
- Трябва да говоря с Александър. – казах на Джеймсън веднага щом отвори входната врата.
- Той все още спи, госпожице Рейвън.
Предполагах, че също като мен и Александър се радва на непробудни нощи или както бе в неговия случай на проспани дни.
- Това не търпи отлагане. – казах с авторитет и нетърпение граничещо с раздразнение.
- Сега ще видя какво мога да направя. Бихте ли изчакали в кабинета.
Крачех неспокойно из старата, прашна, отрупана с книги стая. Няколко минути по-късно се появи и Александър облечен в джинси и тениска.
- Какво не е наред? – попита той.
- Всичко! – втурнах се към него. – Но трябва да го обсъдим насаме.
- В беседката? – предложи той.
- Не... на място, на което никой на Земята не би бил в състояние да ни чуе.

* * *

Александър паркира Мерцедеса пред входа на гробището. Почти тичахме към паметника на баба му. Единственият звук, които долавях, бе нежната песен за щурците.
- Има потенциален купувач за Имението. – изплюх камъчето веднага щом се добрахме до паметника.
- Шегуваш се!
- Не, но има и по-лошо. Този купувач е бащата на Тревър.
- Това е ужасно. Мислех, че планът ни е проработил.
- И аз така си мислех. Той планира да събори Имението, за да построи мол.
- Да го събори ли? – топлите кафяви очи на Александър почервеняха от ярост.
- Знам. Ужасно е. Свършихме си така добре задачата да убедим хората, че покупката на Имението би била само загуба на пари, за да не го купи никой. И сега те искат да го съборят. Всичко стана една голяма каша и за нея съм виновна аз. Съсипах всичко, Александър.
Строполих се на гробищната пейка и закрих лицето си с длани.
- Рейвън, вината не е твоя. – каза Александър, в опит да ме успокои. Лошото му настроение в миг се изпари. – Той все още не е купил къщата. Имаме още време.
- Ако кажем на родителите ти, може би няма да склонят да я продадат?
- Баща ми я пусна за продажба. Обясних му още тогава, че и това развитие е възможно. Той ми отвърна, че новият собственик ще е в правото си да разполага с къщата, както той намери за добре. Но ти как разбра за това? Баща ми каза, че все още никой не бил проявил интерес.
- Чух го от първоизточника: Тревър.
- Трябва да има нещо, което да можем да направил. Не искам да се местя, не искам и Имението да се сравни със земята.
Обърнах се към паметника на баба му, в търсене на отговор.
- Трябва да го спрем. Бащата на Тревър не може да го купи, никой не може. Тази къща е твоят дом. Нашият дом. Освен това тя е била и дома на баба ти. – станах и се отправих към паметника. – Баба Стърлинг е изградила този дом с много любов. За себе си и за семейството си.
- Знам. – каза той. – Това ми разбива сърцето по всевъзможни начини.
И Александър се приближи към паметника.
- Ти си единственият, който може да промени всичко това. Знам, че баба ти щеше да е разочарована, ако знаеше, че имението се продава или че ще се срутва. Не може да не намери купувач, който да обича Имението повече от теб и нея.
Тогава той се обърна към мен:
- Каза най-умната идея, която някога съм чувал!
- Как така?
- Не мога да повярвам, че не съм се сетил за това по-рано. – Александър стана странно жизнерадостен. Даде ми голяма прегръдка и ме завъртя наоколо.
- Какво ти става?
- Имението е за продажба. – каза той с усмивка. – И аз познавам някой, който направо си умира да го купи.
Нямах и на идея кой според Александър би купил Имението. Който и да беше той определено трябваше да е червив от пари и някого, за когото Александър не би се сетил, докато се мотае из къщата на баба си. Но как ли щеше да убеди този човек да отседне в Дулсвил? Гаджето ми ми обеща да не просветли за плана си още в началото на следващата ни среща.
На следващия залез се срещнах с него в товарния ни вагон.
- Не можах да мигна цяла нощ. – казах нетърпеливо, докато се промъквах вътре.
Той пое ръката ми и ме придърпа към себе си.
- И така кажи ми най-сетне... кой може да купи Имението? – попитах с нотка на надежда.
- След няколко месеца ще навърша осемнайсет. – поде той. – И когато го направя ще разполагам с наследството си. Баба ми бе много щедра жена. Така че открих, че преспокойно ще плащам дори за поддръжката на Имението.
Облещих се.
- Аз ще купя Имението. – каза той гордо.
- Това е страхотна идея. – поех ръцете му в своите и затанцувах наоколо. – Ти си гении.
- Няма нужда да се връщам в Румъния, ако имам място тук, където да живея, разбираш ли? Освен това мисля, че баба ще е доволна, ако знаеше, че ще използвам парите й, за да задържа Имението.
- Страхотен план! – притиснах гаджето ми и го разцелувах. Бях толкова горда с интелекта му. Нямаше как да срещна друг така мъдър на неговите години.
- Аз съм почти пълнолетен. – продължи той. – Това означава, че вече ще вземам сам решенията за себе си.
Внезапната зрялост, която застроя от него бе доста възбуждаща.
- Ти си брилянтен и секси едновременно! – казах сияеща.
- Не се радвай прекалено. Има една уловка.
- Наистина ли? Но аз си помислих, че ти каза...
- Трябва да дам депозит, който поне да се доближава до цената на къщата. Имам някакви спестявания в банката, но те са крайно недостатъчни. Трябва да изкарам тези пари, за да осъществя плащането.
Единствената подходяща работа с месечно заплащане, за която знаех, бе във видеотеката. Но нямах дори надежда, че заплатата от нея би стигнала за къща.
- Но от къде да се сдобием с такава сума? – попитах.
- Точно там се корени проблема.
- Единствените пари, които имам са няколко стонин долара в банка и около 60 в едно чекмедже в стаята ми. – предложих му. – Мога да помоля нашите за заем.
- Толкова голям, че да стигне за къща? И те просто ще го дадат на едно шестнадесет годишно момиче?
- Не, ще го дадат на теб. – казах
- На седемнадесет годишното й гадже ли? Оценявам предложението, но не мисля, че ще се получи.
- Колко пари ти трябват?
Александър произнесе цифра доста по-висока от очакванията ми.
- Как можем да се сдобием с толкова пари? – попитах изумена.
- Точно тази част от плана ми е още смътна. Но ще трябва да го измислим преди бащата на Тревър да напише чек.