27 глава, 6 книга

27. Докладът Нейпър
Превод: MimzZz
Редакция: ki6i

Притискаха ме два неотложни проблема с ужасяващо кратки срокове за изпълнение. Първият – трябваше спешно да намеря достатъчно пари преди бащата на Тревър да е предложил оферта за Имението и вторият – да приключа есето си, или по-скоро да го започна, преди деня на голямата презентация.
Два проблема, върху които ми бе невъзможно да се съсредоточа едновременно. Не знаех как да спечеля толкова пари, а ако не измислех нещо бързо, Александър щеше да се премести в Румъния. За да успокоя малко страстите си, седнах на компютъра и се опитах поне да започна с есето.
Но как изобщо госпожа Нейпър очакваше да се фокусирам върху бъдещето и кариерата си, когато Александър щеше да отиде на другия край на света? Единствената ми мечта за колеж сега бе да ме приемат в университета в Трансилвания. Но дори с добри оценки, шанс за прием и достатъчно пари за издръжка, това щеше да отнеме най-малко две години. През това време Александър можеше да се ожени за друга.
И все пак, ако сега имах работата, която бих имала след около пет години, щях да съм в състояние да помогна на Александър с парите за къщата. Чувството на безсилие ме завладя и неусетно нервно забарабаних с пръсти по бюрото в опит да се съсредоточа върху проклетото есе.
Никога не бях възприемала за себе си бъдеще различно от това да стана вампир. Но как се очакваше да изтропам това пред целия ми клас? Замислих се за всички неща, които обичах – вампирите, мрачната музика, размотаването по гробищата. Каква ли професия би ми позволила да бъда себе си? Лекар? Не си представях кой би се чувствал удобно в компанията на някого с черна хирургическа маска и тъмна перелина приближаващ към него със скалпел. Дори родителите ми биха предпочели да се лекуват сами. Може би адвокат? Но не мисля, че в някоя съдебна зала биха ме допуснали издокарана в минипола и кубинки. Учителка? Родителите не биха пускали децата си дори да припарят до часовете ми.
Изведнъж се замислих, бих ли искала изобщо да прекарам остатъка от дните си в Дулсвил при положение, че имаше реална опасност Александър да не е вече тук? Преди направо си умирах от желание да се разкарам от този град, но когато истинската ми любов се появи всичко придоби нов смисъл. Преди само се надявах, че някъде съществува място, на което няма да съм аутсайдер. И сега ако Александър си тръгнеше знаех, че ще съм дори по-самотна от преди.
Страхувах ли се да покажа пред целия клас истинската си същност? Беше ли ме шубе да изразя всичко, което исках да стана? Защо се притеснявах да споделя мечтите си за вампирско бъдеще и за това, което наистина исках да съм? Винаги съм била на мнение, че отстояването на собствените виждания е също толкова важно – ако не дори повече – колкото преследването на кариера. Трябваше да се помъча да съм честна, особено сега след като се бях подиграла на Тревър, че прикрива най-съкровените си мечти. Бях го обвинила, че му липсва кураж, но не се бях замисляла дали аз го притежавам.
Поех си дълбоко дъх и записах. Думите се изливаха от мислите ми по-бързо, отколкото можех да пиша. Отдадох се на силния изблик на емоции, без да се интересувам колко глупаво би прозвучало на госпожа Нейпър и на съучениците ми. Допреди малко така празната страница сега се бе преобразила магически в завършено есе. Бях така погълната от писането, че нищо не би било в състояние да ме разсее.
Когато свърших с черновата, започнах да водя бележки за презентацията си.
„Да работиш за пари е прекрасно” - помислих си – „но перфектната кариера би била да правиш това, което истински обичаш и да си заплатен достойно за него.” Тревър трябваше някак си да стане професионален футболист. Били Момчето можеше да стане учен или програмист. А Александър да е художник. Но нима той вече не беше такъв? Та нали спечели честно и почтено първа награда на фестивала по изкуствата с Хипстървил. Това, от което се нуждаеше сега бе някой, който да оцени произведенията му по достойнство и да заплати за тях, така че да успеем да купим Имението.
И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Как не се бях сетила по-рано?
Можехме да продадем творбите на Александър на Ежегодния Търг на Изкуството в Дулсвил.
Докладът на Нейпър ме бе дарил с по-голямо проникновение, отколкото бях предполагала.
Да убедя Александър в брилянтността на плана си обаче бе следващият проблем.
- Търгът в Дулсвил. – казах на обичайната ни среща в товарния вагон. – Ще продадем картините ти на търга.
- Да не се бъзикаш? Кой би купил работите ми?
Александър се загледа в окачените си по стените картини:
- Чу баща ми. За мен рисуването е нещо като хоби. А този търг е за професионални художници.
- Александър, картините ти са великолепни. И не е нужно да съм експерт, за да видя, че са ценни.
- Заслепена си, само защото си ми гадже.
- Ти спечели първа награда на фестивала по изкуствата в Хипстървил. Тези, които гласуваха за теб не ти бяха точно гаджета, нали? Ти си невероятно талантлив. Ако съм научила нещо от този проект по английски то е, че хобито би могло да се превърне в професия. И ние сме на път да го докажем.
- Не съм на същото мнение – трябва да има и друг начин.
- Няма време за това. – настоях. – търгът е тази седмица. И той е единственото ни спасение...
- Не съм готов да показвам работите си пред целия град, какво остава да агитирам някой да ги купи. – каза той.
- Това няма да го правиш ти. Аз ще се заема.
- Не знаеш как може да се включиш в подобен търг. Няма дори кого да попиташ.
- За добро или лошо – подех – имам солидни връзки в управата на този търг изразяващи се в напълно вредния ми партньор по английски.
- Трябва да говоря с теб. – казах на Тревър веднага щом го зърнах на следващата сутрин. Той току-що бе излизал от Камарото си и сега се шляеше в двора пред училище.
- Наистина ли? – хвърли ми похотлив поглед. – Всичко си има цена. Какво ще кажеш за една целувчица, с която нямаше време да ме дариш преди?
- Как мога да предложа нещо за участие в търга? – попитах, игнорирайки поканата му.
- Какво да не би да си се сдобила с нещо ценно?
- Аз не, но познавам някой, който има.
- Тогава защо този някой не дойде да ме попита?
- Защото аз се правя на негов агент.
- Ако ти ще вземеш 10% от тази работа, аз какво печеля? – застреля ме с една секси многозначителна усмивка.
- Какво ще кажеш за това, че обещавам да се въздържа да не ти премажа крака с моя, както и да не те ритам по пищяла?
- Чудовищно Момиче, никога ли не преставаш да си така мила? Съжалявам, но не мога да съм ти от полза.
Дръпнах чантата му с всички сили:
- Моля те като твой партньор по английски – бъди човечен. Защото мога съвсем случайно да пропусна датата на презентацията и да се насладя на гледката на провала ти от прозореца на класната стая.
Тревър премери последствията от евентуалните си решения и макар и неохотно се съгласи.
- Майка ми е отговорник за търга. Предполагам, че след училище ще мога да те закарам.
- Ще си взема колелото и ще се видим там.
- Наистина ли мислиш, че ще можеш да влезеш в клуба по голф в този вид? Няма да минеш без протекцията ми.
В думите на Тревър имаше смисъл. Посещавала съм тузарския клуб единствено в компанията да баща ми, спортния маниак, и под принудата на носа бял екип за тенис. Там едва ли щяха да оценят безопасните игли и капсите, с които се бях издокарана сега.
- Ще се видим на паркинга пред училище. - съгласих се.
Бе дотолкова озадачен от утвърдителния ми отговор, че побърза да тръгне за часа си почти тичайки.
След часовете намерих Тревър облегнат на капака на Камарото си – а целият отбор по футбол го бе наобиколил все едно току-що е спечелил Световната Купа.
Тревър ми отвори вратата на колата:
- Настанявай се.
Съотборниците му нададоха одобрителен вик:
- Охооо!

Не се страхувах толкова за безопасността, колкото за репутацията си. Никога не се мъкнех с цяла тълпа около себе си и държах да си остане така.
Освен това имах средство за самозащита по-смъртоносно от боздуган в случай, че Тревър решеше да се държи прекалено любвеобилно.
- Беки и Мат също идват. – казах, докато най-сладката двойка в цял Дулсвил се приближаваше към мен.
Почувствах се като победител, но Тревър не се остави да падне по гръб.
- Разбира се. – отвърна сдържано. – Ще бъде двойна среща.
Докато прекрачвах прага на клуба си помислих, че алармата ще се задейства и модната полиция ще дойде да ме арестува. Макар че Беки и Мат бяха точно зад мен, обслужващият персонал реши да настигне именно мен.
- С какво мога да съм ви от полза? –попита ме високият мъж издокаран в зелен работен костюм.
- Аз съм с Тревър. Тревър Мичъл. Той паркира колата.
- Така ли? – попита, оценявайки ме с поглед.
- Знам, че тук има дрескод. Но аз след малко си тръгвам.
Точно тогава спасителят ми в панталони „каки”(* бежови панталони от лен) премина през вратата.
- Здравей, Дейв. – каза Тревър. – Дойдох да видя мама.
- Здравей, Тревър. Как си? Майка ти е в банкетната зала. – за първи път в живота си се радвах да видя Тревър близо до мен.
Тръгнахме надолу по коридора послан с килим в оранжево-кафяви мотиви. Всичко беше болезнено обикновено, зелени стени и безинтересни и не особено ценни хотелски картини.
Госпожа Мичъл наведена се мъчеше да отвори един кашон, докато не долови присъствието на Тревър. Изправи се и направо сияеше, докато не видя и мен, тогава изведнъж отново посърна.
- Да няма някакъв проблем? – това бе първата й реакция.
- Рейвън иска да участва в търга.
- Здравейте, Мат, Беки... Рейвън.
- Здравейте, госпожо Мичъл. – отвърнахме. Госпожа Мичъл бе като учителка, от която учениците биха изпитвали страхопочитание – приятна и мила с онези, които имат отлични оценки и рязка с тези, които нямат.
- Много мило от твоя страна, че помагаш на... – подвоуми се и погледна към мен – приятелите си.
Точно като Тревър и тя бе скептична, че съм в състояние да взема участие в търга, сред каймака на обществото на Дулсвил. Опитваше се с всички сили да прикрие презрението си към мен, но въпреки това мислите й бяха ясни. Тя бе убедена, че не мога да предложа нищо, което би било достойно за нейния търг.
- Не става въпрос за училищен проект, нали? – попита тя. – Това е търг за възрастни, за колекционери. Няма да се занимаваме с papier-mâché пингвини направени в час по трудово. (*papier-mâché (фр.) фигурки направени от накъсани парченца хартия, брашно и вода.)
- Не. – казах с най-вежливия си тон. Обикновено бих отвърнала с нещо грубо, но сега съдбата на Александър и Имението бяха заложени на карта. За това реших да й се подмажа така както не бях правила никога.
- В училище имаме занятия за кариерно ориентиране и си помислих, че би било добре да видя една успяла жена в действие. Не само ще резбера как организирате събитие от такъв мащаб, но и механизмите на работа на самия аукцион.
- Е... не знаех, че се интересуваш от това. – каза госпожа Мичъл изведнъж отново мила и развеселена. – Какво смяташ да предложиш на търга?
- Картини.
- От колекцията на баща ти, ли? Някой творец, който познаваме ли е?
Страхувах се да издам, че всъщност са от тийнейджър вампир.
- Не. От изгряващ европейски талант.
- Европеец? – попита госпожа Мичъл, а очите и едва не изскочиха от орбитите. - Би било добре да имаме и някой млад талант на витрината. Но ще се наложи първо аз да им хвърля едно око.
- Може да ги донесем. – съгласих се.
- Добре. Попълни тази молба. И донеси произведенията към средата на седмицата – не по-късно от пет часá.
- Само това? – попита Тревър вместо мен.
- Само това. Ще отделя специално място за теб.
- Благодаря. – казах.
- Защо не останеш още малко мога да ти покажа какво става „зад кулисите” на голямото събитие. Може да помогне за доклада ти. След това мога да те закарам, ако искаш.
- Няма нужда, мамо. – прекъсна я Тревър преди аз да съм успяла. – аз ще я закарам на път за вечерната ми тренировка.
- Е, добре тогава. И помни, всички творби, които ще участват трябва да са тук преди пет.
Александър нямаше да може да занесе картините си преди залез. И как се предполагаше, че ще успея да ги довлача с колелото си? Трябваше ми някой силен и неограничаван от забраната да се показва на слънце.
Надявах се Джеймсън да е направил някакви мускули от... вакуумирането, например.
- Първо ще откарам вас двамата, а после ще закарам и Рейвън. – каза Тревър, докато ускорявахме наизлизане от паркинга на клуба. След този коментар май бих предпочела да остана с майка му и да й позволя да ме закара тя.
- О, няма защо. Аз ще се отбия у Рейвън. – каза Беки.
Изражението на Тревър се преобрази от триумф в досада. Той закара Мат без дори да обели дума, а после продължи да мълчи и в останалата част от пътя. Едвам успяхме да слезем преди той отново да потегли.
- Ще съм ти длъжница доживот, Беки. – казах, когато най-сетне се озовахме в безопасност на тротоара.
За разлика от Беки, аз нямах пикап:
- Къде искаш да си на кормилото или на седалката на колелото?
- Какво ще кажеш просто да изчакаме Мат да дойде и да ме вземе? – предложи тя. – Така ще избегна схващанията.
Седнахме на стъпалата пред прага:
- Мога ли да ти споделя чий картини ще се опитам да продам да търга. – подех аз.
Лицето на Беки светна.
- Чий?
- Но да знаеш, това е наистина огромна тайна.
- При теб има ли въобще друг тип тайни освен „огромни”?
- Не можеш да казваш на никого, дори на Мат.
Тя се подвоуми.
- Въобще ли?
- Не, само до края на търга.
- Определено мисля, че ще успея да се справя.
Тя се приближи към мен.
Казах й с най-тихия глас на света:
- Картините, които ще се продават са на Александър.
- Това е жестоко! – заяви тя. – Но защо да трябва да е тайна?
- Защото не искам никой да разбира, че той е художникът. Боя се, че ако се разчуе, че са на тийнейджър никой няма да склони да ги купи. Особено ако са от тийнейджърът, който живее в Имението.
- Има резон. Но за какво ще похарчите парите?
- Това е дори по-голяма тайна от предишната. Планираме да купим Имението.
Не мина много преди Мат да се появи на алеята ни за паркиране.
- Какво става?
- Нищо, - каза Беки и влезе в колата. – Нищо не става. Няма какво повече да кажа. И за сведение, не бих казала за нищо на света.
Объркан Мат подкара колата, докато Беки зяпаше през прозореца с усмивка на уста.