28 глава, 6 книга

28. Пред класá
Превод: ki6i

На следващия ден в часа по английски ми се наложи да издържа няколко болезнено скучни презентации. Всички имаха желание да станат – уеб дизайнери, фармацевти и ресторантьори. През цялото време се молех часа да мине и за нас да не остане време, но когато дойде нашия ред оставаха още десет минути. Молбите ми явно се бяха оказали напразни.
- И така какво научихте за себе си? – попита госпожа Нейпър.
Тревър, свикнал с известността, въобще не се притесняваше да е център на внимание. Той направо се изстреля към катедрата на госпожа Нейпър, докато аз вървях между редиците все едно съм поела към гилотината.
- Когато бях в детската градина, – поде Тревър. – аз, като повечето деца, си мечтаех да стана супергерой. - момичетата на първата редица се изкикотиха. Тревър замълча за миг, стрелна ги с леден поглед, а те извърнаха очи. – Разбира се, вече не съм дете, - продължи той. – но все още обичам адреналина, бързината и надпреварата. Това, което си спомних благодарение на доклада бе, че като бях дете не се интересувах от мнението на останалите, не се притеснявах да изказвам гласно идеите си. Мечтите ми нямаха граници. Най-лесно, предвидимо и безопасно би било да последвам стъпките на баща си. Но темата на моето есе е за супергероя - за този, който има смелостта да следва мечтите си. Затова моята цел е... – поде и се обърна към мен. – да стана професионален футболист.
- Кажи ни нещо, което да не знаем. – една от верните последователки на Прада промърмори иззад учебника си.
Речта на Тревър ме бе изненадала. Явно оценката, която му бях дала го бе предизвикала да покаже, че не е шубе, за каквото си мислеше, че го смятам. Почудих се дали, ако не му бях споменала щеше да излезе пред всички и да каже, че иска да стане строителен предприемач като баща си.
Класът го аплодира, а госпожа Нейпър се усмихна, нали все пак й беше любимецът.
- Много интересно и добре издържано, Тревър. – похвали го тя. – И сега да преминем към презентацията на Рейвън, имаме точно време като за нея преди звънецът да бие.
Извърнах поглед и огледах всичките си съученици. Те ме зяпаха все едно бях зрелище от панаир.
- Когато бях малка – подех – исках да стана вампир.
Всички се изкикотиха, а аз свих устни и стиснах юмруци:
- Тишина укротете страстите. – нареди им госпожа Нейпър.
Погледнах към Беки, а тя ми вдигна палци.
- Още оттогава – продължих – отстоявам правото си на собствен стил и живот. Никога не съм се интересувала от това какво носят „всички останали”.
- Това си е доста очевидно. – чух как някой изкоментира.
- Или пък от това какво казват. – продължих – И точно заради това прекарах целия си досегашен живот в изгнание. Само защото избрах да бъда себе си. Затова предполагам, че ще си избера професия, която да подхожда на същността ми – може би ще стана редактор на мое собствено списание за готическа мода. – казах ентусиазирано – Да не забравяме, че като се вглеждаме в бъдещето си избираме не толкова какво искаме да правим, колкото какви искаме да сме. Някои си избират да са честни, други да мамят. Едни са мили, други жестоки. Едни - лоялни, други не. Всяка една професия може да се сведе до тези решения. Мисля, че задачата ни е не само да открием какво искаме да работим, но и как искаме да го правим. Моят избор вече е взет, аз избрах да бъда себе си.
Седях там пред всичките си съученици в очакване на реакцията им. Не последва смях, кикотене или освиркване. Обърнах се и видях госпожа Нейпър и Тревър да стоят слисано.
Тогава звънецът удари.
Облекчена, че задачата ни най-накрая бе приключила, се запътих по следите на Тревър с есето си в ръка. Докато потокът от ученици напускаше стаята, долових разговора на две мажоретки.
- Знам, че казах, че искам да стана модел, но имах предвид, че искам да съм мил модел.
- Е, да. – отвърна фенката на Прада. – А когато стана дизайнер на собствена модна линия, ще дарявам десет процента от печалбата си за благотворителност.
След двете момичета до мен дойде един член на популярна момчешка банда в училище:
- Аз казах, че искам да стана учител, но всъщност още не съм решил какво искам да работя. – сподели ми той. – Благодарение на теб вече не се чувствам виновен, че съм се фокусирал на настоящето и личността си. Вече знам, че останалото ще дойде и от само себе си.
- Сигурна съм, че така ще стане. – насърчих го.
Госпожа Нейпър постави есетата ни в папката си.
- След всички тези години, в които провеждам тази задача, вашите презентации бяха едни от най-изключителните. - каза с радост тя.
Тревър ме обгърна с ръка преди да успея да го разкарам.
- Предполагам, че това означава, че пак ще екип и то много скоро. – каза и тържествуващо изчезна надолу по коридора.
Беки ми донесе раницата:
- Изглежда презентацията ти беше доста по-въздействаща от предвиденото. Може ми трябва да станеш агитатор.
- Ще мога ли да нося кубинки? – попитах.
- Определено ще си единствената. – каза тя и ме повлече навън.