29 глава, 6 книга

29. Същинското действие
Превод: zara & ki6i




До този момент никога не бях взимала участие в голямото гала събитие известно още под името Ежегоден Търг на Изкуството Дулсвил, може би просто защото нямах и причини да го правя. Но сега макар и доста изненадани родителите ми бяха повече от щастливи, че вместо на гробището щях да прекарам една вечер в клуба по голф. Тате даже ми повери ключовете за SUV-a, тъй като Джеймсън щеше да откара семейство Стърлинг по-късно, на мен се падаше честта да заведа безизвестния и мистериозен художник Александър Стърлинг на празненството.
Паркингът на клуба бе с размерите на гигантски увеселителен парк, разположен на километри (по моя преценка) от самия клуб. Лексусите, Бентлитата и БМВ-тата се тълпяха пред входа. Всеки с „положение” даваше на пиколото да паркира колата му, за да пази скъпоценните си сили за бъбренето край бара.
Паркирах на едно отдалечено място (до клуба ни делеше скромното разстояние от около едно футболно игрище) и се пошегувах, че ще трябва да почакаме да мине някой автобус.
- Трябваше да поръчаме лимузина. - казах на изнервеното си, но все така прекрасно гадже.
Всички тоалети бяха екстравагантни и изпипани до последния детайл. Навсякъде изобилстваше от шапки, шалове и прескъпи окичени с пайети чантички, сякаш за да подчертаят важността на събитието. Местните колекционери се отдаваха на сладки приказки с членовете на клуба.
Всички тузари на града присъстваха, в това число кмета, г-н и г-жа Мичъл и г-н Баркли. Снобите се перчеха високомерно наоколо сякаш са собственици не на друго, а на палати. Всеки с „положение” присъстваше. Шушукането наоколо издаваше, че всичко на търга било то картини, скулптури или бижута ще бъде продадено. Тъй като Дулсвил принципно е скучен (никога нищо не се случва), а тук присъстваха хора от други градове, това бе достатъчно, за да се нарече събитието от първостепенна важност.
Табели указваха пътя за банкетната зала (същата, в която бях посетила с Тревър). На самия му край бе разположена масата за продажба на билети. На опашката пред нас седяха няколко накипрени със „Sunday best”(*модна марка) госпожи. Когато дойде нашия ред продавачката ни хвърли смаян поглед, заради странния ни подбор на облекло. Дреме ми. Направих се, че не съм забелязала реакцията й, точно както правеше и г-жа Стърлинг. Александър се бе приготвил да плати, но аз настоях:
- Трябва да пестиш колкото можеш повече. - казах му.
Наоколо самохвалството буквално се носеше по въздуха. Стари и нови богаташи отъркваха опит с други неподправени златотърсачи. Е, събитието не беше ранга на Сотбис*, но не беше за изпускане. (* аукционна къща създадена в Лондон през 1744 и в последствие станала нарицателно за думата „търг”.)
Втренчени неодобрителни погледи се сипеха отвсякъде около нас, а аз едва издържах на нетърпението да видя реакцията им щом г-жа Стърлинг пристигне с чадъра си.
Барът беше изпълнен с клюки, цигарен дим и питиета. Аз умирах от желание да си взема колá от някъде, но нямах и на идея какъв е етикетът. Трябваше ли да я платя? Ами бакшишът? Накрая се отказах и реших да изчакам, докато нашите се появят.
Банкетните маси бяха претрупани с курабийки и торти, до които успях да се добера, отмъквайки няколко, но по някаква причина Александър се въздържа.
Бе нервен както бях аз при първата си вечеря с родителите му. Той бе свикнал с уединението, с това да е само с нас, с мен и Джеймсън. А сега се намираше в самия център на най-отбраното общество на Дулсвил. И този път хората бяха само една малка част от проблема; това което го притесняваше още повече бе, че картините му ще се продават пред очите на целия град.
В най-далечната част на банкетната зала бе разположена маса за предметите на наддаването; имаше и глезотии от рода на спа процедури, ваучери за ресторанти и отстъпки за Армстронг Травъл.
С всяка крачка, която изминавахме в стаята за наддавания, нетърпението в душата ми ескалираше. Това събитие можеше да изпрати Александър право в Румъния, а мен в стаята ми безутешна поне за следващите десет години.
Залата за наддавания бе точно като тези, които бях виждала по филмите. Редици от сгъваеми столове наподобяващи пейките в църквите, разположени с лице към подиум и триножник. Опитахме се да се вмъкнем незабелязано, но това си бе мисия невъзможна. Настанихме се на местата зад двама от по-високите членове на клуба.
Подготвих се да сритам всеки, който се осмелеше да се подиграва на творбите на гаджето ми.
За Александър това бе важна вечер. Той не беше свикнал да е сред такава тълпа, въртеше се на стола като на тръни, докато аз се опитвах да го успокоя като нежно потривах ръката му.
- Ако ти е неловко можем да си тръгнем. - предложих му. - Не е нужно да стоим.
- Не. Аз няма да си тръгна. - отвърна Александър. - Нито пък ти. Ще останем до края.
Съпътстван от фанфари елитът на Дулсвил започна да се изсипва в залата за наддаване. И макар че единствената кралска особа тук бе Александър, всички влизаха сякаш очакваха някой да произнесе имената им, все едно са крале и кралици.
Джеймсън се появи под ръка с гаджето си, Руби Уайт, и Джанис Армстронг - нейна бизнес партньорка и моя шефка от времето, когато работех в Армстронг Травъл.
Г-н Мичъл, същинска по-възрастна версия на Тревър – руса косица, наклепана с гел и панталони „каки”, още с пристигането си се присъедини към цяла група с милионери, настанявайки се на първата редица. След няколко минути пристигна и г-н Баркли, който се настани няколко реда по-назад.
С всеки следващ новодошъл ръцете ми се потяха все повече, а пулсът ми се покачваше.
Когато родителите ми най-накрая се появиха, решиха да се отдадат на задачата да поздравят всички, които познават.
По някое време мама явно ни забеляза и с тате се приближиха към нас.

- Чудесно е, че и вие сте тук. – каза тате, докато се ръкуваше с Александър.
- Може би догодина ще трябва да се пробваш да предложиш някоя от картините си на търга, Александър. - каза му мама.
- Сара, по-добре е да си намерим места преди залата да се е напълнила съвсем. - предложи й тате. „Успех” - ни пожелаха те и си намериха две места в средата на залата.
Долових внезапната суматоха и извърнатите към коридора погледи на посетителите.
И тогава г-н и г-жа Стърлинг прекрачиха прага на помещението. Тя, облечена в прилепнала по тялото мини рокля и нечовешки високи токчета, бе отворила чадър с червени и черни краски. И той, придружаващ я, натъкмен с костюм, крещяща зелена вратовръзка, късо наметало и бастун с дръжка на череп.
Широка усмивка се разля по лицето ми.
Някои от жените бяха намерили друго предназначение на палките за наддавания и си вееха с тях. Никой не говореше със семейство Стърлинг, но всички ги обсъждаха. Шушукането се носеше отвсякъде, а клюкарите бяха просто на седмото небе.
Членовете на клуба бяха заинтригувани от съгражданите си – кой с кого е пристигнал, с какво е бил облечен – и точно толкова любопитни по отношение на консервативния избор на облекло на непознатите. И все пак семейство Стърлинг определено бяха засенчили всички.
Родителите ми и г-н Баркли единствени ги поздравиха.
Вдигнах ръка, за да ги повикам да седнат при нас, но Александър я улови на мига.
- Искам да сме само двамата.
Г-н и г-жа Стърлинг си избраха местата до Джеймсън и компания.
Г-жа Мичъл застана на подиума.
- Добре дошли на ежегодния търг. След секунда ще извикам нашия аукционер. Днес ще ви представим изкуството в разнообразните му форми - керамика, картини, скулптури и дърворезба. Благодаря на всички ви, че сте тук тази вечер. Пожелавам ви късмет и успех в наддаването.
Аукционерът, възрастен джентълмен облечен в костюм, пристъпи на подиума. Един доброволец постави на масата ваза от продухано стъкло инкрустирана с искрящи скъпоценни камъни. На видео екран зад нея се виждаше увеличеният й образ.
От нерви се бях преместила на крайчеца на сгъваемия си стол.
Г-жа Мичъл прочете кратко описание на вазата.
- Наддаването започва от петстотин долара.
- Петстотин долара. Това са много кинти! - прошепнах аз.
- Шшшт.
- Каквото и да правиш не си вдигай ръката. - подразних го аз. - Без значение колко много искаш да ми я купиш.
Александър не се засмя.
- Аз не оцених творбите си толкова високо. А може би трябваше.
- Картините ти са много по-ценни от тази глупава ваза.
Палките започнаха да се вдигат и цената стремително се покачи. За секунди вазата беше продадена за повече от хиляда долара.
- Иска ми се да имах нещо шикозно, което на продам. - споделих аз, докато си представях доларови банкноти. - Можеше да спечеля милиони.
Въпреки че не наддавах бях завладяна от всеобщата лудост. Сега разбирах защо дулсвилци чакаха с такова нетърпение цяла година за това събитие. Това бе като бинго за милионери, всички наоколо седяха на ръба на столовете си в очакване на голямата печалба и изпълнени с надежди новата им придобивка да им донесе бъдещи милиони – макар че повечето и без това имаха вече достатъчно.
Донесоха една покрита картина и я поставиха на статива. Когато отметнаха покривалото се чуха възклицания и шушукане. Бе пейзаж на клуба по голф, автор: Александър. Бях адски горда, че най-сетне творбите му щяха да се видят от широката аудитория. Макар и никой друг не знаеше кой всъщност е художникът.
- Това е картина от изгряващ европейски художник. – каза г-жа Мичъл. – Имаме доста оскъдна информация за самия творец, но както виждате работите му говорят сами за себе си. Това е единствена по рода си оригинална творба. Авторът отбелязва: „Вдъхновението ме споходи, когато отворих очите си за красотата струяща в този град.”
Шушукането първо се засили, а после притихна, все едно бяха застанали пред музеен експонат.
- Наддаването започва от петстотин долара. – поде аукционерът.
- Петстотин? – чух как някой пред нас възкликна.
- Не мога да повярвам, че преживяваме това. Всичко се сгромолясва пред очите ни. Ще трябва да си дам последно сбогом с теб и с Имението. – прошепна ми на ухо Александър.
- Петстотин, че това си е жива кражба. – продължи същият човек. – Вдигам на седемстотин.
Обърнах се към Александър стъписана.
- Осемстотин. – каза друг вдигнал палката си.
- Деветстотин. – сдържано извика трети.
- Някой каза ли деветстотин и петдесет? – попита аукционерът.
- Хиляда. - бе първият отговор.
- Хиляда и сто? Чух ли някой да казва хиляда и сто?
Друга наддаваща вдигна палката си и каза:
- Хиляда и петстотин...
Палките продължиха да се вдигат, докато сумата не се покачи на две хиляди долара.
- Продадено за две хиляди. – съобщи аукционерът и удари с чукчето си.
Сграбчих гаджето си и го прегърнах с все сила. Макар да знаех, че изкуството на Александър е безценно, бях горда, че картините му завоюваха такава висока цена. Единствените пари от продажба (които бях печелила до сега) се равняваха на три долара спечелени от щанд за какао през разгара на лятото. И баща ми бе този, които плати за него.
Хората не можаха да сдържат коментарите си и зашушукаха по адрес на картината.
Новият й собственик бе собственикът на клуба по голф.
- Ще я закача тук, така че всеки да може да я вижда. – каза гордо той.
Не бях толкова слисана заради факта, че творбата на Александър се бе продала за толкова много пари, колкото за това, че щеше да седи на стената на крайно консервативния клуб за голф – Дулсвил.
Следващият предмет на търга бе някакво бижу. През цялото време се въртях на стола в очакване следваща творба на Александър да се появи на наддаването.
След като едно бродирано одеалце и една шест метрова скулптора на майка и дете намериха своите собственици на триножникът се изнесе следваща картина на Александър. След като отметнаха покривалото й под него се показа образа на Мейн Стрийт.
- Още една прекрасна творба улавяща удивителния чар на нашия град. – каза г-жа Мичъл.
Картината изобразяваше магазините на площада. Пекарната на Шърли. Фонтана. Деца похапващи сладолед. Докато я изучавах все едно се пренесох там, на площада, близо до съгражданите си.
- Очарователно. – изкоментира една двойка пред нас.
- Първоначална цена хиляда долара.
Няколко палки се вдигнаха на момента.
- Хиляда и петстотин. – извика аукционерът.
Още няколко палки се вдигнаха едновременно.
Войната за наддаване ескалираше, докато най-накрая не закова на четири хиляди долара.
Стисках ръката на Александър така силно, че за момент си помислих, че ще я прекърша.
Бързо прехвърлих в главата си броят картини, които Александър бе направил.
Тълпата простена щом видя, че следващият предмет на наддаването е стенопис от мозайка.
Но когато донесоха поредната покрита картина направо полудяха. Знаеха, че европейски художник е правел картини на града и направо щяха да се разтопят от удоволствие; войната с палки на „чистокръвните” започна наново.
Този път бе нарисувана фасадата на ресторанта „При Хатси”, толкова реалистично, че почти дочувах музиката от петдесетте, а ароматът на пържени картофки се разнесе навсякъде.
- Начална цена хиляда и петстотин долара.
- Вдигам на две хиляди. – каза г-н Баркли.
- Две и петстотин. - извика друг.
- Три хиляди. – каза трети.
- Някой каза ли три хиляди и петстотин?
Г-н Баркли задържа палката си във въздуха.
- Някой да каза четири хиляди?
Друга палка се вдигна.
- Някой четири хиляди и петстотин?

Г-н Баркли вдигна палка.
- Пет хиляди. – изтърси ненадейно Руби Уайт.
- Пет хиляди веднъж, два пъти... Продадено за пет хиляди долара.
Ухилих се като ряпа, но двойката пред нас понечи да се обърне, а аз опитах да запазя хладнокръвие.
Когато поредната картина бе поставена на триножника тълпата отново обезумя. Направо точеха лиги да се доберат до една от оригиналните картини на този нов, но умел художник.
След като покривалото се свали под него се показа натюрморт, очевидно от друг автор. Госпожа Мичъл продължи с представянето на твореца, но наддаването нито започна, нито достигна висока сума.
Тълпата продължаваше да чака нетърпеливо представянето на следващата картина.
И когато тя се оказа на европейския художник, публиката избухна в аплодисменти.
След като се запознах с картините една по една всичко ми се изясни – гробището погалено от меките лъчи на лунната светлина; разпределителната гара, с избледнелите си товарни вагони и попарена от слънцето жълтеникава трева; входа на гимназията, до който гордо се вееше американския флаг; люлките в Парка Евънс сгушени под небосвода; лятното кино, на което се прожектираше стар филм - макар че Александър бе посещавал тези места само вечер, той бе видял Дулсвил в ярки цветове и живи краски, за разлика от мен, която вечно забелязваше мрака и неприветността му. Местата, които бяхме посетили заедно. Сърцето ми се разтопи щом осъзнах колко щастлив e в действителност Александър тук и колко ярко е впечатлението му от съвместните ни изживявания.
Дойде ред и на последната творба на Александър, но тази бе различна от останалите. На тази картина бях аз.
Посетителите простенаха.
- Това не е от европейския художник. – казаха повечето от тях.
- Това не може да е негово дело.
- Наддаването започва от хиляда долара.
Никой не вдигна палката си.
Бързо на ум направих сметка на парите, които до момента бяхме спечелили от картините на Александър.
Забелязах, че баща ми се оглежда. Там бе изложена картина на дъщеря му, а не се намираше човек, който да поиска да я купи.
- Някой каза ли хиляда долара?
- Аз предлагам хиляда. – каза тате и вдигна палката си гордо.
Тогава и Джеймсън се включи в играта.
- Хиляда и петстотин. – извика той.
- Две хиляди. – каза тате.
- Някой каза ли две хиляди и петстотин? – каза аукционерът. Огледах се плахо наоколо. Никой не бе вдигнал палката си. – Две хиляди първи път, две хиляди втори път...
Сърцето ми потъна в земята. Бяхме спечелили много пари, но не достатъчно, че да си позволим да купим имение.
- Толкова сме близо. – казах на Александър. – Някой каза ли две хиляди и петстотин? – извиках.
Александър сграбчи ръката ми.
- Трябва някак да стимулираме наддаването. – прошепнах му.
- Две хиляди и петстотин. - Джеймсън вдигна палката си.
- Две хиляди и петстотин. Първи път, втори път...
- Три хиляди долара. – обади се непознат глас от дъното на залата.
- Някой каза ли три хиляди и петстотин? – попита аукционерът и удари с чукчето. – Тогава: продадено за три хиляди.
С Александър скочихме и се запрегръщахме. Бяхме така щастливи, че не ни интересуваше кой ни зяпа. Бях развълнувана и по още една причина, глождеше ме кой ли е мистериозният човек, който наддаде за последно.
- Сега имаме достатъчно пари, за да направим предложение на г-н Баркли преди г-н Мичъл да го е сторил.
Няколко доброволци изнесоха още веднъж предметите на търга, за да могат да бъдат разгледани от всеки, който иска да разбере какво е спечелил или загубил.
Г-н Стърлинг, сложил очилата за четене, изучаваше дребния подпис на изгряващия талант, чийто творби се бяха продали така бързо.
След като явно свърши се обърна към нас.
Посетителите се бяха отдали на разговори и дискусии за протеклия търг. Но аз исках да разговарям само с един човек: г-н Баркли. Запромъквах се между тълпата, докато не го забелязах.
След кратък диалог с него, се затичах към Александър, който ме чакаше в кухнята.
- Ето – казах и му показах визитката на Баркли. – Имате среща утре от осем вечерта.
Помотахме се из помещението за няколко минути и дочухме приповдигнатите разговори на тълпата.
- Чух, че художникът е тук. – долових да казва един от редовните посетители.
- Наистина ли? – попита друг. – Бих се радвал да се запозная с него.
- Присъствал е през цялото време. – каза една жена.
- Но кой е бил? – попита мъж.
- Онзи с каубойската шапка ли? - поинтересува се друг.
- Не, сигурно е бил онзи с дългата прошарена коса. – каза жената.
- Мисля, че е редно да се представиш на почитателите си. – казах аз.
- Не мисля, че моментът е подходящ. – каза, неспокоен и пребледнял като платно, Александър.
Достатъчно му се бе струпало за една нощ. Въпреки че направо сияеше от внезапния прилив на внимание, бе твърде скромен, за да се отдаде на известността.
Насочихме се бързо към кухнята, а от там към изхода на клуба, точно в противоположната посока, от която излизаха всички останали. Притеснявахме се, че някой може да разбере, че художникът в действителност е Александър и да си поиска парите обратно. Тъкмо минавахме през тесния заден изход, когато тънък дървен прът препречи пътя ни.
Замръзнахме на място.
Господин Стърлинг се изпречи пред нас.
Не знаехме как да реагираме.
- Притежаваш таланта на баба си. - каза той с отчетлив румънски акцент.
- Това е просто хоби. - каза Александър.
- Мисля, че току-що доказа на мен – а и на себе си – че е повече от това. През цялото време съм разполагал с изгряващия талант, от който така имах нужда, само че до този момент не го бях съзнавал.