Глава 1

Спомен.

Превод: gottinata
Редакция: Prophecy_girL



Знаех, че началото ще започне с края, а краят щеше да изглежда като смърт на тези очи. Бях предупредена.

Не тези очи. Моите очи. Сега това бях аз.

Езикът, на който говорех бе странен, но имаше логика. Кратък, отсечен, рязък, глас на момиче. Изключително „сакат” и непълен, в сравнение с многото други, които бях използвала, но все пак можех да се изразявам правилно и чрез него. Понякога бе красив. Моят език. Моят роден език.
С най – искрения инстинкт, който моят вид притежаваше, бях се увила плътно около мисловният център на тялото, бях се смесила със всеки дъх и рефлекс, докато не съединих всички части и аспекти в едно цяло. Това цяло представлявах аз.

Тяло. Моето тяло.

Усетих упойката да се разсейва и реалността да взима превес. Подготвих се за яростната атака на първият спомен, който всъщност щеше да се окаже последен – последните моменти, които това тяло бе преживяло, точният момент на смъртта. Бяха ме предупредили изрично какво ще стане сега. Тези човешки емоции щяха да бъдат по – силни, по – живи и истински от останалите чувства на всяко едно друго същество, в което се бях въплъщавала. Трябваше поне да се опитам да се погтовя.
Споменът дойде. И, точно както бяха ми казали, това определено не беше нещо, за което можех да бъда готова.
Той оставяше неизлечима след в паметта ми – с ярки цветове и оглушителни звуци. Студът сковаваше кожата й, а болката сякаш изгаряше крайниците й. В устата й имаше силен метален привкус. И тогава усетих ново, пето чувство, нещо с което не се бях сблъсквала досега. Нещо, което подхвана частиците от въздуха и ги превърна в странни съобщения, предупреждения и наслади, идващи откъм мозъка й. Те ме разсейвайха, объркваха ме, но не й нейната памет. Паметта нямаше време за новостите на един мирис, например. Паметта чувстваше единствено страх.
Страхът я вкамени на място, карайки непохватните й крайници да бягат с всички сили, но и ги караше да се тресат в същото време. Да бяга отчаяно – това бе всичко, което можеше да направи.

Завладяна.

Споменът, който не ми принадлежеше беше толкова поразително силен и ясен, че разряза удивителният ми самоконтрол – макар и да знаех, че това бе просто един спомен, а не аз. Засмукана в ада, който представляваше последната минута от живота й, ние двете бяхме едно цяло, аз бях нея, тя беше мен, и бягахме заедно.
Толкова е тъмно. Не мога да видя нищо. Не мога да видя дори земята. Не виждам ръцете си, които се протягат пред мен. Бягам като сляпа и се опитвам да дочуя преследвача, който усещам зад себе си, но сърцето ми бие толкова силно, че дочувам само ритъмът му в ушите си, сякаш изсмуква всички останали звуци.
Студено е. Не би трябвало да е от значение сега, но ме боли. Толкова ми е студено.
Въздухът, който усещах в нейния нос беше неприятен. Лоша миризма. За една секунда, това неудобство ме откъсна от спомена й. Но, както казах, това се случи само за около секунда, после бях засмукана отново там, а очите ми се напълниха със сълзи от ужас.
Загубена съм, загубени сме. Всичко свърши.
Те са точно зад мен сега, шумно ме приближават. Чувам толкова много стъпки! А аз съм сама. Провалих се.
Търсачите ме викат. Гласовете им карат стомаха ми да се преобръща. Става ми лошо.
- Всичко е наред, всичко е наред. – лъже ме една от тях, опитвайки се да ме успокои, да ме забави. Но в гласа й си личи учестеното дишане.
- Внимавай! – крещи друг предупредително.
- Не се наранявай. – моли ме някой друг. Дълбок и плътен глас, в който прозира загриженост.
Загриженост!
Горещината прогори вените ми, а яростен пристъп на омраза едва не ме задуши.
Не бях изживявала подобна емоция през нито един от всичките си животи. Един силен и продължителен писък проби тъпанчетата ми и аз дочух ехото му в главата си. Звукът излезе от въздухоносните ми пътища. Чувствах тъпа болка, която раздираше гърлото ми.

Пищиш, - обясни ми тялото ми. - Ти пищиш.

- Моля те! – викат ми те. – Пред теб има опасност!
- Опасността е зад мен! – крещя аз в главата си в отговор. Но после виждам какво имат предвид. Един малък сноп светлина, идващ незнайно откъде, осветява края на коридора. Това не е стена или заключена врата, не е задънената улица, която очаквах. А черна дупка. Шахта на асансьор. Изоставена, празна и осъдена на изгнание, досущ като самата сграда. Някога подслон и прикритие, а сега гробница.
Тръпка на облекчение ме прорязва, докато тичам напред. Има начин, има път. Не към оцеляването, но може би към победата.

Не, не, не! Тази мисъл си беше изцяло моя, и се опитах да се откъсна от нея, но вече бяхме едно неделимо цяло. И заедно спринтирахме към смъртта.
- Моля те! – крясъците ставаха все по – отчаяни.
В мен напира желание да се разсмея на глас, когато разбирам, че съм достатъчно бърза. Представям си как ръцете им се сключват във въздуха, само на сантиметри зад гърба ми. Но аз съм точно толкова бърза, колкото е необходимо. Дори не спирам и не се поколебавам на самия край. Дупката сякаш се издига сама, за да съкрати пътя ми.
Празнотата ме поглъща. Краката ми се отпускат, тъй като вече не са ми необходими. Ръцете ми прорязват въздуха, в неуспешен опит да се хвана за нещо твърдо и стабилно. Студът ме обхваща като торнадо.
Чувам глухото „туп” още преди да усетя сблъсъка… Вятърът спира…
И усещам болка. Болката е всичко. Накарайте я да… спре.
Не е било достатъчно високо! – прошепвам на себе си, през талазите от болка.
Кога ще свърши това? Кога?
Тъмнината погълна агонията и аз усетих слабо чувство на благодарност, че споменът почти приключва. Тъмнината погълна всичко, и аз бях свободна. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, тъй като от това се нуждаеше тялото. Моето тяло.
Но тогава цветът се върна обратно, а споменът отново ме завладя.
Паника, страх от студа и болката, както и самият страх отново ме погълнаха.
Но това не беше същия спомен. Това приличаше по – скоро на борбата за последна глътчица въздух, някакси по – силна дори и от първият спомен.
Тъмнината ми отне всичко освен образът на едно лице.
То беше ново и непознато за мен, също както безликите змийски опашки на предишното ми тяло щяха да бъдат за този гостоприемник. Бях виждала този вид лица в образите, които ми бяха дадени с цел да се подготвя за този свят. Беше трудно да ги различа, да видя всички малки разлики в цветовете и формата, които бяха единствените маркери за индивида. Бяха почти еднакви, всички от тях. Носовете им се разполагаха в средата на сферата, над тях имаха очи, а под тях – усти. Отстрани бяха ушите. Един сбор от сетива, всичко без допира, събрани на едно и също място. Кожа покриваше костите, коса растеше на върха, както и някакви странни космати линии над очите. Някои от тях имаха повече косми на брадата, и те винаги бяха от мъжки пол. Цветовете на кожата варираха по кафявата гама – от много блед цвят до тъмнокафяв, почти черен. Освен тези отличителни белези, как се различаваха помежду си?
Но това лице бих познала измежду милиони други.
То беше в изострена правоъгълна форма, цветът му бе златисто светлокафяв. Косата бе само няколко нюанса по – тъмна от кожата, като изключим на места някои по – светли кичури, и покриваше само главата и линиите над очите. Кръговидните ириси в склерите (бялото на окото) бяха по – тъмни от косата, но, досущ като нея, прошарени с по – светли тонове. Имаше малки линийки, образувани около очите и спомените ми казаха, че те се дължаха на усмивките и слънцето.
Не знаех критериите за красота на тези странници, но все пак бях наясно,че това лице беше прекрасно. Исках да продължавам да го съзерцавам. И в момента, в който си изясних това, видението изчезна.

Мое, проговори непознатото същество, което не би трябвало да съществува.
Отново замръзнах, потресена. Не би трябвало да има някого другиго освен мен. И все пак тази мисъл бе така силна и ясна!

Невъзможно. Как така тя все още беше тук? Та това сега бях аз!

Мое е! възпротивих се аз, влагайки цялата сила и власт, която можех да въплътя в думата. Всичко това е мое!

Тогава защо й отговарям? Чудех се аз, когато гласовете прекъснаха мислите ми.