25 глава, 6 книга

25. Отвратителното Интервю
Превод: ki6i

За нещастие следващото момчешко лице, което ми бе отредено да видя, бе това на Тревър.
- Все още не си отговорила на всички въпроси. – каза врагът ми, беше ме намерил в двора на училище след часовете излегната на тревата.
- Мисля, че и сам ще се справиш с попълването на празнините. – отвърнах.
- Мога да те хвърля до вас. Ще го направим в колата.
Опитах се да го убия с поглед.
- Остатъка от домашното имах предвид. – каза Тревър и вдигна вежда.
- Предпочитам да повървя.
- Кога ще си признаеш, че ме отбягваш, защото вътрешно изгаряш за мен?
- Когато адът замръзне.
- Вероятно си доста наясно как вървят нещата в ада – все пак живееш там. Какво ще кажеш най-сетне да се вземеш в ръце, за да свършим най-после с тази задача? – предизвика ме той.
Подвоумих се за момент. Бях доста грабната от идеята да имам собствено готическо модно списание(като това, за което с Беки бяхме дискутирали), но не можех и да си представя как ще споделя това с Тревър. Само щях да стана за смях. Затова вместо това казах: „Добре, ритни-топковец. Разрешавам ти ти да ми измислиш професия. Нещо, което да ме издържа дотолкова, че да мога да се нарека самостоятелна.”
Тревър отвори тетрадката си. Успях да видя, че вече няколко страници от есето му бяха готови.
- Какво му е лошото на това мъжа ти да те издържа? – попита ме той. – Някой богат. Могъщ.
- Вече си имам такъв. – съгласих се.
- И рус.
- Черната коса ми допада повече.
- И известен.
Опитваше се да ми намекне нещо. Нито аз, нито Александър бяхме „известни” в общоприетия смисъл на думата. Но пък от друга страна Тревър Мичъл? Та той можеше да бъде избран за крал на бала още в първи клас.
- Известността не е ли важна за теб? – попита, приближавайки. – Всеки да знае името ти?
- Мисля, че вече го знаят.
- Но не по правилния начин. – каза той с бледа усмивка.
- Не се нуждая от известност. Това, което наистина искам е да бъда себе си.
Тревър поклати глава и надраска набързо нещо в тетрадката си:
- И така, до къде бяхме стигнали... До „Очакват ли родителите ти да поемеш по техните стъпки”?
- Не. Свършихме ли? – простенах.
- Какво обичаш да правиш в дъждовен ден? – попита.
- Да седя навън.
- А какво обичаш да правиш в слънчев ден?
- Да спя.
- Определяш ли се като творческа личност?
- Не.
- И защо? – попита той изненадан. – С начина, по който се гримираш и обличаш? Мисля, че винаги си била творчески настроена... като клоун.
- Искаш ли да се нокаутирам още сега? Или предпочиташ да го направя пред целия клас?
- Укроти топката, де. Кое ти е любимото облекло?
- Хм. Роклята ми с корсет от бала.
- Когато затвориш очи за какво си мечтаеш?
- За Александър.
- Ако трябваше да целунеш едно момче от училище, кое щеше да е то? – попита той и се наведе към мен.
- Това го няма във въпросника, нито един от тези въпроси го няма там, глупако!
С Тревър понякога ми беше трудно да разбера кой кого надцаква.
- Просто исках да се убедя, че си ги гледала. Вече приключих с моята част от интервюто. Сега ми остава просто да напиша есето.
- Е... това значи ли, че няма да се налага да се виждаме пак?
- Приключих с моята част. – каза той сдържано и ми даде попълнения въпросник. – Сега е време ти да попълниш въпросите си към мен.
Въпросникът на Тревър бе празен. За това бързо надрасках няколко отговора на въпросите и му го подадох.
- Определено няма да получиш шест за краснопис. – каза той.
С Тревър станахме и изтупахме земята от дрехите си: „Следващата ни среща ще е пред целия клас.” – каза той.
Не можех да не изпитвам лека доза на симпатия към него, след като той ми бе помогнал(макар и несъзнателно) Александър да остане в Имението.
- Отивам да се видя с баща си. – каза, докато влизаше в Камарото си. – Чу ли вече? Може би баща ми ще купи Имението.
Спрях се като закована.
- Какво каза току-що?
Той се усмихна злобно:
- Исках да изчакам, докато моята част от интервюто стане готова... На вечеря вчера си говорихме за мълвата, която се разнесе из града, за това, че няма нито един желаещ да купи Имението, защото ще си хвърли парите на вятъра. Тогава татко каза, че теренът, на който се намира Имението сам по себе си е ценна придобивка. Наемането на кран с топка и булдозер щяло да е далеч по-евтино. Просто си помислих, че е редно да знаеш. От него ще излезе чудесно кокетно молче.
Потънах в земята. Нямах си и на идея, че собственият ми план може да се обърне срещу мен. И естествено, Тревър бе само оръдието на този план.
- Не... не можеш да го купиш! – казах, докато тялото ми вече преливаше от ярост. – Не можеш нито да го купиш, нито да го събориш!
- Знам, че не мога, Чудовищно Момиче. Но виж, баща ми може...
Бащата на Тревър притежаваше половината град. И никога не си бях и помисляла, че един ден и Бенсън Хил може да се окаже част от тази половина.
- Ще кажа на тате да запази няколко тухли, докато го срутва. Ще си ги държа като сувенир. Но мога и да ти ги продам, няма да ти взема скъпо за нещо толкова безполезно. – каза, вдигна стъклото на колата си и отпраши.